— Пристигаме. Веднага след този завой — съобщи тя хладнокръвно, увеличавайки скоростта.
Едва тогава забелязах тесния и стръмен път, криволичещ сред порутени зидове и тъмнозелени парцели — зеленчукови градини, разделени от телени огради.
Завихме по утъпкана пътека и щом слязох от колата, видях очертанията на ниски къщи, пръснати между рошковите. Неподвижната плоскост на морето оставаше много далеч, още сивееща. Вече бе ден. Предутринната розова светлина струеше обилно, за да изпъкнат червените кръгчета на зрелите домати из градините и пръснатите покриви на легналия в краката ни замрял град.
Къщата бе запусната, без ни един стол или мебел, липсваха и вътрешните врати; виждаше се само едно руло навити, стари килими покрай стената на по-голямата стая. От затворените капаци се процеждаше белезникава светлина. Замириса ми на вар и гнило дърво.
— Оттам, през коридора. Какво чакаш? — викна ми тя, посочвайки килимите.
Опита се да го сложи до вратата на банята, седнал върху навитите килими, с гръб, опрян на стената, увит в одеялото от глезените до кръста. С плахо движение оправи косите по слепоочията му, докосна челото му. Пусна крановете на ваната и на умивалника, оставяйки ги да текат силно. Отворената бутилка постави на няколко сантиметра от дясната му ръка.
Остана да го гледа така със скръстени ръце, поставени под мишниците.
— Бедни ангеле мой, тук поне имаш вода, нали? — чух я да шепне. — А ти, Господи, да би искал…
Излязох да седна на външното стъпало. От вратата висеше една жица без крушка, а малкото парче земя пред къщата бе обрасло с плевели и жълти трънки, изгорели от жегата.
Наоколо си виждах как в тишината нарастваше вълната на утринната светлина, във въздуха дочувах да жужат пчели и далеч сред дърветата да чуруликат птички, но бях смазан от умора, за да си задам какъвто и да е въпрос.
Не бе стена, а нещо като много висока, клатушкаща се металическа ограда, може би стотици табли за креват, които трябваше да прескоча с риск да счупя краката си, тежки и неподвижни, сякаш бяха от олово. Поклащайки се, отгоре един войник ми викаше нещо и от устата му излизаше само едно бяло облаче, като в комиксите, но без букви в него…
Събудих се.
От часовника разбрах, че съм спал по-малко от половин час. Потръпнах, макар въздухът да бе вече топъл. Съзнанието ми почна бавно да се прояснява.
Тя също беше седнала на едно стъпало, с лакти и бузи, опрени на колената.
Цигари имахме, но никакъв кибрит. Тръгнах по коридора и внимателно повдигнах одеялото, с което бе завит, претърсвайки го за запалка.
Дишаше по-леко, челото му беше запотено.
Обикаляйки около къщата, видях само куп отпадъци, парчета дърво, една кофа без дъно. Теренът ставаше изведнъж по-стръмен между редките дървета с ръждив цвят, до една постройка, полускрита от зеленината. Едно безстопанствено жълто куче ме изгледа отдалеч, мърдайки недоверчиво опашка, и изчезна зад завоя на малкия хълм.
— Защо според теб сме сбъркали? — рече тя и повдигна глава, като стигнах до нея.
Беше бледа, капнала от умора. Но и моите мисли летяха уморено и безредно.
Седнах на земята, настрани от нея, за да не гледам сенките под очите й.
— Щом трябваше да бягаме, то трябваше да вземем с нас всичко: вещите и лейтенанта — казах с мъка. — Знаеш ли колко работи забравихме? Обувките, пистолета, друг един куфар. Какъв смисъл имаше тогава да бягаме така?
От всяка казана дума ми ставаше все по-тежко — камък, който летеше надолу в тъмен кладенец, ето какво бях.
Не отговори, зарови отново лице между ръцете си, а раменете й едва се повдигаха, когато дишаше.
— Сестра ти и другите две вече са казали всичко, кой знае на колко души — добавих. — Впрочем да се надяваме, след като постъпихме така глупаво. Да се надяваме, че лейтенантът не е умрял, че някой го е спасил. Какво друго да ти кажа?
— С други думи, разкайваш се. Щом е така, какво правиш тук? Да не съм те молила? Отивай при лейтенанта, пръждосвай се където искаш — отвърна без яд, с глава между ръцете.
— Какво общо имам с лейтенанта? Престани. Нали съм тук? Тогава престани — отвърнах без желание.
Прозина се, изправена на стъпалото, изпъвайки ръце, при което установих колко е измачкана блузката й.
— Господи, да имах поне един гребен — опита се да се усмихне. — Това е то, глупавата ми мания да ходя без чанта. Мислиш ли, че ще дойдат да ни потърсят? Чак тук?
— Как мога да знам!
— Колко време действа това приспивателно?