— Малко, почти никак. Винаги го е държало малко, струва ми се. Все взима по много — отвърнах.
— Е, да, вече е интоксикиран. Значи скоро ще се събуди. Той сам ще реши, ще видиш.
Движеше се пред очите ми, сновеше напред-назад между колата и къщата. Тревите шумоляха под краката й, виждах я да разтрива изтръпналите си ръце, опипвайки лицето, косите и тила си.
— Ако е искал да умре, както казваш, би могъл да реши това и сега — казах вместо въпрос.
Спря и почна да рови в прахта с върха на обувката си.
— Не ме е страх, не ме е страх никак — рече тихо. — Бих се върнала назад веднага, стига това да е от полза за него. Можехме ли да го оставим там, вътре? Да изживее кой знае какви мъки? Какво друго бихме могли да направим? За теб е по-друго, знам.
— Вече трябваше да съм във влака, отпуската ми изтече. Ако не ме сполети нещо по-лошо, отивам направо в ареста. Така доволна ли си?
Засмя се и тръгна пак напред-назад.
— Че какво е това за един войник? В ареста или навън, не е ли все едно? Кажи, имаш ли пари?
— Защо?
— Преди хората да се разшават из пътя, хубаво би било да купим някои неща — рече тя бързо. — Една бутилка с кафе, цигари, ако намериш кифли. Ще идеш ли? Има една бакалница, веднага вдясно след пътеката. Там има всичко. За пет минути ще отидеш и ще се върнеш.
— Защо аз, а не ти?
Прашният връх на обувката й започна отново да рови нервно.
— Не мога да го оставя — възпротиви се със спокоен глас, — където е той, там съм и аз. А и по тия места знаят майка ми. По-добре да не ме виждат. Разбираш, нали? Но ако не искаш, недей. Не искам да те принуждавам.
— Веднага ли? — предадох се аз.
— Хайде, размърдай се. Какво ти струва? Тук стават рано, нали са селяни. Помислй, едно хубаво кафе на всички ще ни дойде добре.
Изправих се и почувствах мускулите си изтръпнали, сякаш прободени от хиляди иглички.
— И една свещ — добави бързо, — да я имаме за всеки случай.
Старицата не преставаше да работи на машината за кафе еспресо. Докато сивата й сбръчкана ръка вдигаше и сваляше лоста, тя ми се усмихна.
— Нужно е търпение. Водата още не се е затоплила. Междувременно огледайте се, може да ви дойде нещо наум. Тук имаме всичко, като в града.
Едно перде закриваше дъното на бакалницата, задръстено с кутии и буркани, издигнати на пирамиди по лавиците. В кошовете за зарзават бе захвърлена паландза.
Видях телефона зад купчина цветни опаковки и указателя, увиснал на верижка.
Дойде ми веднага наум името на Кандида. На Инес презимето не си спомнях. Или къщата на лейтенанта? Достатъчно бе да чуя който и да е глас, за да разбера. Естествено, щях да окача слушалката, без да кажа една дума. Но нямаше ли да бъде това нова грешка?
Изтощеното ми въображение проследи за миг непознатите сенки, които се движеха из онези стаи.
— Още не е както трябва, но ако искате да го опитате — повика ме старицата, подавайки ми през тезгяха чашката с кафе.
Докато пиех, почувствах, че всяка фибра на тялото ми всмуква оскъдната топла течност.
Вестници, помислих си.
— Вестници ли? Нямаме. По-късно, около обяд, и някой път дори по-късно — рече с гримаса на съжаление, при което разкри беззъбата си уста. — Да не се е случило нещо? Пак ли война? Къде ще свърши този свят, вие ми кажете, че сте учен.
Излязох с пакета. Бутилката с кафе пареше и трябваше постоянно да я прехвърлям от едната ръка в другата.
Часът, който измина, ми се стори безкраен — едно безпределно пространство, по-сухо и по-бяло от вече слънчевото небе. Но някъде другаде, там в онези стаи с нераздигнати чаши и чинии, в моята казарма и в моя влак, поел на север, същият този час летеше и чезнеше бързо, ограбваше ме, обвиняваше ме.
Утъпканата пътека бе стръмна и се попитах как Сара бе успяла да я изкачи така лесно. След един съвсем тесен завой колата и къщата се показаха отново.
Тя стоеше още на стъпалото и щом ме видя с пакета и бутилката, вдигна ръка, като да ми каже „браво“.
— Спи още — рече и се надигна. — Дали не трябваше да го събудя?
— Да почакаме още един час. Рано е.
— Още един час — рече убедена. Взе бутилката и трескаво я отвори.
— Нямаме никаква чаша. То че в къщата няма, ами и аз съм една… — упрекна се. Пи с ръка на гърдите, сякаш да се опази от горещото кафе. — Добро е. Ще бъде още топло, когато се събуди. Какви са тия марципани? Нямаше ли кифли?
Отново стана неспокойна, искаше й се нещо да прави. Погледнах я, опитвайки се да изразя цялата си умора. Сви рамене и отмести поглед.
— Кой мислиш, че ще дойде? — запита с нисък глас. — Карабинерите или полицията? По-добре карабинерите, нали?
„Никой няма да дойде — отекна силно в мене един глас, — никой няма да ни потърси, защото нищо не се е случило. Винченцо не е мъртъв, всичко си върви както досега и ние ще продължаваме да се въртим нагоре и надолу безсмислено в този нажежен въздух като мушици, като прашинки.“