За да прекъсна мълчанието, казах:
— Карабинерите. А кой ще ги доведе тук?
— Майка ми, сестра ми. Кой друг? — въздъхна тя.
Бе затъкнала ръце в колана си като смутено момче.
— Умората е лош съветник — продължи. — Да не усложняваме повече. Ще стоим и ще чакаме.
— Правилно — казах.
— Правилно — потвърди тя с усмивка.
— Кой знае, може би имаме още време — промълвих, без да съм убеден.
— Но да. Разбира се — хвана се тя за думата. — Той всичко ще оправи. Щом се събуди, ще има грижа за всичко. Вече го виждам, бих се заклела…
— Ще оправи, ако лейтенантът е жив. Иначе какво ще оправя? — отвърнах аз.
— Сигурно е жив. Глупаците никога не умират. Дори когато стрелят в тях — отговори поривисто.
— Сара…
Отмести поглед от мен.
— Е добре, добре! Прав си — отвърна с безразличен глас. — Знам, че не говоря добре, че постъпвам все по-зле и по-зле. Знам. Да ме видеше майка ми, бедната женица, жива щеше да ме погребе. Дори не можеш да си представиш…
XII
Гледах една редица мравки, едри и лъскави, които се движеха по криволичеща, прашна пътечка между тревите, клатушкайки коремите си при напъна на крачетата си. Редицата трескаво се разпиляваше в основата на един ствол и се губеше в ронливите пукнатини на корените му.
— Отдръпни се, само за минутка. Бъди така мил — бе ми казала тя тръпнеща. — Отивам да го събудя. Остави това на мен. После ще те повикам.
Повдигнах очи при шума на един самолет. Сивият, триъгълен профил блестеше на синия фон и виждах как се смалява по посока на града, отнасяйки със себе си и шума.
Беше осем часът. Може би ако полегнех, щях да успея малко да поспя. Но желанието ми да спя беше колкото настоящо, толкова и далечно. Досадни мисли глождеха мозъка ми и вече бе късно да се надявам, че ще ме напуснат — да облека отново униформата си например, или съжалението, че съм пратил вкъщи само една пощенска картичка.
Чертите на баща ми и на майка ми, на войника от Сардиния, който в казармата спеше от дясната ми страна, не обхващаха истински човешки образи, а само точки и кръгчета, поставени, за да отбележат едно място, неопределено и някак чуждо за мен.
От къщата не идваше никакъв признак на живот. Може би не бе успяла още да го събуди, а може би седеше до него, без да го докосне, без да надигне глас, захласната както винаги, защото, щом застанеше отпреде му, вече бе загубена — едно малко, мокро коте, забравило предишните си решения.
„Не се е случило нищо, никой не е умрял, знам — казах си аз. — Само оставаме извън света, кой знае защо, изтласкани навън, но все още вкопчени с нокти за тази последна ивица земя, без да знаем как ще успеем отново да се върнем при другите, макар че после ще забравим, забравяме… Отпуската ми е изтекла, снощи или тази сутрин, не знам. Най-добре е вече да сложа униформата си…“
Запалих нова цигара; устата ми беше обложена и не приемаше никакви вкусове, чувствах езика си като пила. С досада забелязах някакво петно на ръкава си. Наведох се и с два пръста повдигнах една мравка измежду най-едрите; докато тя размахваше крачета из въздуха, редицата продължаваше своя ход напред и назад до корените.
— Иди по дяволите и ти! — казах и я пуснах върху високите стръкове на трънките.
Надигнах се и тръгнах към къщата, не ми се искаше да ги оставям сами.
Още един път се огледах — ъглите на къщите между рошковите дървета, плоското, далечно море, обвито в сиви па̀ри, блестящата зеленина на дърветата.
Умората, която изпитвах, бих казал приятна, ми позволяваше да чувствам всеки свой мускул като тръпнещо, живо същество.
Тя се появи пред къщата с ръце на лицето. Затичах се към нея.
— Не ме иска — хълцаше, без да открие лицето си. — Не ме иска, изпъди ме.
— А иначе добре ли е?
Кимна с ръце върху лицето, продължавайки да хлипа.
— Говорихте ли? Спомня ли си? Знае ли къде сме?
Сви рамене, тръгна слепешката назад, докато усети зад петите си каменното стъпало, и се отпусна на него.
Трябваха ми няколко секунди да се откъсна от мястото си и прекрача прага. Усещах главата си празна и тътнеща — напразно затърсих из мозъка си две думи, които да кажа.
Беше все още върху килимите, отхвърлил одеялото, хванал бутилката с кафе, опряна на стомаха. Изглежда, че Сара бе избърсала лицето му с мокра кърпичка, защото видях парцалчето, хвърлено в умивалника.
— Аз съм — казах тихо.
Не изпитах вълнение, страх или състрадание — стори ми се, че виждам една непотребна вещ, едно чуждо същество, оставено в коридора на някоя болница.