— Чичо — произнесе само. И мускулите му се отпуснаха.
Наведох се, запалих една цигара и я поднесох към устните му. Той жадно я пое.
— Приятелю — рече още.
Гласът му беше дрезгав, пресипнал от приспивателното; махна цигарата, да се изкашля и отпие глътка кафе, и пак се закашля, дълго и освобождаващо.
На дъното на бутилката бяха останали само няколко пръста тинеста течност.
— Чичо — повтори.
— Да, господине, ето ме. Добре ли сте?
Цигарата се превъртя бавно между устните му, от единия ъгъл към другия, за да увисне след това като нежелана.
— Кой е тук? Има ли някой?
— Никой, господине. Само ние.
Опита се да се усмихне с благодарност, но бе много отпаднал.
— Лед, вземи ми лед, да дъвча. Но бързо — рече тихо.
— Тук няма лед — отвърнах.
— Няма ли? — леко се стресна. — А защо? Какво става? Тук? Какво значи тук?
Започнах да говоря, опитвайки се да бъда кратък, снижавайки полека-лека тон, сякаш ставаше въпрос за някаква отколешна и обикновена история, която сега предавам накратко, ей така, все едно, че му четях съобщение от вестник.
Бе облегнал темето си на стената и само за миг димът на цигарата му излезе по-бързо от ноздрите, а когато свърших да разказвам, не каза нищо. Цигарата изтля до последния сантиметър и аз внимателно протегнах двата си пръста да взема фаса.
— Трябва да решим — казах след малко.
— Какво? Кой е тук? Сам ли си?
— Да, господине — подхванах нервно — Аз и Сара. Чакахме да се събудите, за да решим. Късно е, почти девет.
— Девет — повтори той като ехо.
Браздите на двете му бръчки между носа и бузите се бяха вдълбали като изрисувани с химически молив. Подаде ми бутилката с кафе, а аз му дадох тази с уиски. Задържа я на бузата си, въртейки я, за да отнеме хладината й, но се отказа да пие и ми я върна с трепереща ръка.
— Трябва да повикам Сара. Да й кажа ли нещо? — попитах аз.
Клатеше глава, с набръчкано чело.
— Вънка е, плаче. Разсипана е. Няма ли да е по-добре, ако сега ние…
Протегна се, хвана и стисна ръката ми над лакътя, но не силно, а да ми покаже колко е измъчен.
— Намери й работа или я отпрати. Да си ходи, да си гледа работата. За мен да не мисли, да не се върти наоколо ми — прошепна, насичайки думите си.
— Но ние, господине…
— Тук не трябва да остава. Не искам — продължи, преглъщайки с мъка гъстата си слюнка. — Аз трябва да си отида. Да си отида, да изчезна, да умра. Разбираш ли? Тази нощ не успях, проклел ме Бог. Но сега, да. Сега, да. Ти си ми приятел, нали? Помогни ми.
Пръстите му продължаваха да играят от китката до лакътя ми, сгърчени.
— Господине, но аз…
— Млъкни. Милост, млъкни. Нито дума. Не се срамувам, дори и това не мога — приключи, като след всяка дума кашлицата го раздираше. — Не съм никакъв лъв. Мислех, но не съм. Бедният Винченцо, в каква каша го забърках…
По-късно успях да го склоня, поставих бамбуковия бастун в ръката му, помогнах му да стане, за да направи поне две крачки на въздух.
Чувствах го до мен лек като перо — кукла от веленова хартия. Тръгна колебливо, за пръв път с отпуснат надолу бастун.
Щом прекрачи стъпалото, политна. Сякаш не слънцето и светлината го бяха докоснали, а гнусливият дъх на звяр.
— Не — успя едва да каже.
Отпусна се отгоре ми, загубил всякакво равновесие.
Завлякох го внимателно до сянката на едно дърво, а зад къщата се появи веднага Сара. Хапеше пръстите си и гледаше уплашено, следейки всяко наше движение, подгъващите му се колена: не помръдна и когато той бавно се отпусна на сухата трева, опря гръб на едно дърво и зачопли механично по кората му.
Опитах се да й обясня с широки жестове на ръцете, мърдайки пръсти. Но Сара дори не ме поглеждаше, неподвижна, с втренчен в него поглед. Когато реши да ми отвърне, направи само едно отчаяно, лишено от смисъл движение, после седна върху петите си, загубила всякаква смелост да се приближи.
Минаха дълги минути, погледът ми бе прикован в секундарника на часовника, чиято стрелка се движеше мълниеносно. Самотен скорец наруши изведнъж мълчанието някъде зад нас.
Дишаше с мъка, гърдите му хъркаха при всяко поемане на въздух.
— Никакво извинение — рече той и потръпна.
Трябваше да го прихвана, преди да загуби опора в дървото; върна се в предишното положение, но без да участва съзнателно в движението на тялото си.
— По-добре ли сте, господине? — попитах шепнешком.
— Ти ли си? Кажи ми, че ги няма, бягай, дай ми да разбера, че са си отишли — рече той през зъби.
Видях Сара да става и на пръсти, леко и предпазливо да приближава до нашето дърво, с пръст на устните, победила всяко колебание.