Седна до него. Изпитах мъчителен бодеж от нежността, с която успя да наклони едното му рамо, да смекчи вцепенението му. Накрая той обори глава на скута й. За миг дясната му ръка се надигна, за да се противопостави, но веднага се отпусна безсилно.
— Не — стенеше той, — не!
— Бъди добър — шепнеше му Сара напевно. — Бъди добър, не мисли повече, не се вълнувай.
Оправяше косите му, докосвайки го леко и страхливо, погали челото му като на болно дете и накрая, пребледняла, обви с ръце главата му.
Отдръпнах се, за да не съм тъй близо до тях.
— Недей, не това — продължаваше да стене той.
— Мълчи, — шепнеше тя с поглед, зареян в далечината, — бъди спокоен. Защо да страдаш? Вече не трябва, вече не.
Така нареждаше и го полюшкваше.
— Животът си отива, чуваш ли? Отива си — долавях откъслечните му думи, които се смесваха с шепота на Сара. — Боли. Но няма как, тъй трябва… Подлец съм аз и…
— Стой спокойно — не преставаше да му говори тя тихо, пречупвайки всякаква негова съпротива, — не мисли, недей.
— Бях страхлив…
— Всички се страхуваме, всички. Бъди добър! Почивай, ангеле мой — продължаваше Сара и за миг тъмните й очи се преместиха към мен, отминавайки ме като досадна пречка.
Вече не се вълнувах, бях само изплашен, без сили. Върнах се да седна на стъпалото пред къщата. Слънцето вече безмилостно жулеше.
Виждах ги като бяло петно, което сянката на дървото шареше нежно. Аз оставах отвън като изхвърлен корабокрушенец след буря.
Малко по-късно влязох в къщата, за да облека униформата си.
XIII
Бях седнал на ръба на ваната, водата бе силно намаляла, през пръстите ми минаваше тънка, възтопла струйка.
Панталоните и военната риза сега ми стояха като парцалите на някой скитник. Не можах да намеря вратовръзката си, нито поясока. Струваше ми се, че издавам неприятна миризма на вкисната войнишка чорба.
Добре, така да бъде, вече не исках да се надявам на нищо, да опитвам и да мисля каквото и да било, да помръдна дори крачка.
Изплакнах устата си с един пръст уиски и почнах лениво да се оглеждам в малкото огледало над умивалника. Брадясало, лицето ми тъмнееше, мазен, сивкав слой покриваше бузите ми. Угнетен сложих шепи под тази струйка вода и успях да плисна няколко пъти очите си, които ме боляха при най-малък допир до клепачите, без да почувствам някаква хладина.
Може да бях гладен или ми се гадеше. Пакетчето с марципани, изглежда, не беше им харесало, защото не го виждах. Някъде в паметта ми просветваше нежният спомен за застланата в бяло маса от предишната вечер; Кандида, Микелина и Инес, които тържествуващи разнасяха чинии и подноси, ликуващите им викове, неговият смях, лакомите пози на лейтенанта.
Кой знае дали сега Инес имаше желание да бръщолеви.
Виждах ги все там, замлъкнали. Сара, която помахваше с ръка да пропъди някое досадно насекомо, а той отпуснат, сякаш спеше.
Щурецът пееше, тревата и трънките изглеждаха още по-изсъхнали на силната светлина, синевата на небето причиняваше болка. Една двойна бяла диря започна бързо и безшумно да го бразди — реактивен самолет премина на голяма височина. „Хайде, изсипи товара си, разтвори мръсната си челюст и избълвай ония сто или сто хиляди мегатона, които държиш в търбуха си. Взриви ни и да се свърши, няма какво повече да спасяваме, амин! Защо утре, когато за тебе ще е по-удобно, а не сега, веднага?“
Но тази разруха в мен, която ме терзаеше и същевременно ми позволяваше да отстоявам, не бе истинско убеждение, не бе желание да залича и да бъда заличен, а само някакво отражение на болния ми разсъдък, на неуловимия живот. Разсъдък и живот, които вече не успявах да различа, опорочени и отровени от случилото се: пътуването ни, той и яростният му порой от думи, ония два изстрела, отекващи все още, кървящият лейтенант в креслото и сега — по-зле, по-враждебно от всичко — образите на двамата пред мен, размити като акварел в приятелската сянка на дървото, потънали, недосегаеми в един техен мир, който ме обиждаше и осмиваше, макар че би могъл да бъде само лъжливият мир на една комедия.
Още един път установих, че това не е страх, нито завист, а ледена преграда, спуснала се между тях и мен, да ме раздели от всяка близост и действителност.
Играех си с кибритената кутийка и ги гледах в дале-чината през зеленината на дърветата; изглеждаха ми като подвижна бяла точка, която ставаше все по-неясна и прозрачна.
Ето че взеха да изчезват, а с тях и дървото, мястото, часът — помислих си.
Беше единадесет часът.
Затворих прозорчето, сгънах костюма си, след като напразно душих тайнственото петно върху ръкава му, порових още в куфара, макар да знаех, че няма да намеря нито паста за зъби, нито самобръсначка. Щях да бъда приятно изненадан, ако биха се показали отнякъде.