— Чичо, ела. Бутилката също — чух да ме вика.
Пушеха, опрели гръб един о друг. Начинът, по който протегна дясната си ръка, ми позволи да разбера, че е поотпочинал и господар на себе си. Очите на Сара пламтяха с нов блясък.
— Седни. Защо изчезна? Или спеше? — попита ме той.
Гласът му бе предишният, едва засенчен от умората, може би затова и по-бавен.
— Ето ме, господине.
Приклекнах на тревата. Слънцето се бе издигнало и смалило кръга на сянката около дървото.
Протегна ръка и ме докосна, опипвайки пагона на военната ми риза.
— Да, нашивките — бе коментарът. — Тогава ликвидираме. Отлично.
Обърнах очи към Сара.
Усмихваше ми се по детски и ми кимаше, за да ми каже, убедена повече от всякога, че кризата е превъзмогната, че всичко е наред.
— Важните сте вие, не аз. Много дим и никакво печено, това съм аз — рече с тъга, но без колебание.
— Тука бъркаш. На печеното най-хубавото е ароматът на дима — опита се да му отговори Сара.
Мачкаше с ръка тревата, късайки стрък по стрък, с наведена глава и разчорлени коси. Устните й бяха безцветни.
— Трябва да станеш философ, не лекар — отвърна й той спокойно.
Рояк мушици се стрелваха напред-назад, без да напуснат избраното от тях пространство.
— Не искам да ви въвличам в белй. За Бога, поне това не — подхвана той с нисък глас.
— Но ако все пак Винченцо… — опита се да каже момичето.
— Никакъв Винченцо — прекъсна я, привидно невъзмутим, но целият напрегнат. — Изстрелът зад ухото е решаващ. Както и в устата. Само че в устата те обезобразява, а…
Слушах, гледайки ту него, ту нея, и, кой знае защо, тези думи ми се струваха тъй далечни, фалшиви и излишни. Никога не се е случвало нищо — това бе само един от сънищата, в които той играе, повличайки всички със себе си.
— Стига — молеше се Сара.
— Да, стига — съгласи се той, като клатеше глава. — Какво би трябвало да ви поискам? Да ме обесите? Да ме хвърлите в морето? За да бъдете осъдени вие? Вярно, подъл нещастник съм, но не чак дотам. Нямам вече избор. Откарайте ме. Случаят е приключен. Нека престанем да разискваме. Край на всички тези приказки.
— Не — възрази Сара.
— Не, а после? — рече и сух смях размърда челюстите му. — Хубаво разрешение. Де да бяха достатъчни нашите „не“…
— Жадна съм — въздъхна Сара.
Стана, с провлечена крачка обиколи дървото и смути играта на мушиците, които обаче веднага се върнаха да пикират истерично в своето пространство.
— Още една цигара, и после тръгваме — предложи той и с властен жест ме възпря от какъвто и да е отговор.
— Няма ли да е по-добре, ако ида първо да видя? Колко ми трябва! Може би в този час… Впрочем не, нищо. Трябва да останем тук — обади се Сара зад дървото.
С неочакван порив се върна към него, опря глава на рамото му, затвори очи.
— Чичо, би трябвало да ми обясниш какви са тези момичета — усмихна се той унило.
— Не може да свърши така, не може. Би трябвало да има Бог — шепнеше Сара.
— Чуй ги как разсъждават, Чичо — рече той и показа, че изпитва явно неудобство от смачканата си риза и увисналата яка, които се мъчеше да оправи.
— Не говорй така за мен, сякаш съм една от многото, моля те — оплакваше се Сара, без да помръдне, с глава, забита в рамото му, като муцуната на някое нещастно куче, което търси ласки.
Измъченото му лице приемаше всевъзможни гримаси при нейните думи, които с мъка понасяше.
— За мен направи много. Даде ми време. Никога не ще мога да ти се отблагодаря достатъчно. Но вече стига — опита се той да я укроти.
— Нищо не съм направила, никога нищо — изпъшка Сара. — Поне да бе ме оставил да направя нещо, тогава да.
— Виждаш ли нещо специално в тук присъстващия, Чичо? Искам да кажа, нещо полезно? — продължи той.
— Вие сте целият специален — насилих се да кажа.
Засмя се нервно.
— Глупак! Дори не и глупак, кандидат за глупак. А и тази, загубената, дето не мисли за мъже, а за мен.
— Стотици биха ми харесали, ако не бе се появил ти — опъна му се Сара, отдръпвайки се.
Опитах се да се намеся, за да прекъсна разговора им.
— Не искате ли да телефонирам в Торино? Или на братовчед ви в Рим? — успях да кажа.
Потръпна престорено, да покаже отвращението си. След това се усмихна вяло и ми отвърна:
— Свърши ли?
— Моля те — започна да шепне отново Сара с монотонния си, настойчив глас. — Допреди минута… беше друго. И ти беше друг. Спеше. Струваше ми се, че съм тъй щастлива. За пръв път в живота ми. Това не са мои фантазии. После се събудих и отново всичко стана различно. Но кой е тоя, който може да се грижи за теб? Не може да свърши всичко току-тъй, не е възможно. Преди…