— Не е имало никакво преди. Никога. Избий си тези бръмбари от главата — отблъсна я той.
Бръчките на челото му станаха повече и по-дълбоки.
— Какъв човек си! Дори не искаш помощ, не търсиш прошка — викна Сара.
Бях станал вече да си ходя, когато рязка заповед ми бе изстреляна от долу на горе.
— Махай я оттук! Заведи я вкъщи! За Бога, оставете ме две минути на спокойствие!
Сара изтича, обърна се да го изгледа и неуверено отиде да потърси прикритие до стената.
Не ми идваше никаква идея, но почувствах отлично как ме бодна задоволство от тази тяхна разправия. Сега тримата бяхме отново заедно, в тревоги и мисли, тъй както преди бяхме разделени и различни.
Видях го да отпива дълга глътка от бутилката и после да опипва дънера на дървото и тревата наоколо си. Полюшкваше глава като махало на часовник.
Изкачих се между дърветата, в чието подножие сухата пръст скърцаше под краката ми; щом стигнах върха на рида, видях други пръснати къщи, схлупени покриви и тераси, други зеленчукови градини и в дъното — гърбица блеснал на слънцето асфалт. По тази гърбица мина камион, после се появиха цветните фланелки на трима колоездачи в редица. Изкачиха височината с превити, пъстри гърбове, като бръмбари.
Часовникът показваше почти дванадесет. Върнах се назад до тънката сянка покрай стената, седнах близо до Сара и двамата се загледахме в насрещното дърво и движенията, които повдигаха и отпускаха бутилката.
— Нека дойдат! Да дойдат всички копои и свини. И да се свърши — чух я да казва.
Прие предложената й цигара и останахме да пушим дълги минути в мълчание, с прашни върхове на обувките ни, изравнени в една линия. От горещината и резките контрасти на светлината ми се струваше, че въздухът трепти.
— Вярваш ли в любовта? — попита неочаквано с дрезгав глас тя, обръщайки се на другата страна.
Сепнат, отговорих:
— Не знам. А ти?
— В моята, само в моята. Да, останалото, целият свят и този живот са нищо. Кажи ми ти, съществува ли нещо истинско? Назови ми нещо, едно-единствено нещо, достойно за уважение.
— Сара…
— Да иде всичко по дяволите! — избухна.
— Ние тук сме седнали да говорим за живот, любов, а той там пие, докато лейтенантът…
Почувствах самия си глас лъжлив, макар образът на Винченцо да заигра за миг отпреде ми — лек, издут, като цветна гумена кукла.
— Няма ли да престанеш с този лейтенант? Какво, да не ти е брат? До завчера не го познаваше — отвърна ми тя пресипнало. — Само защото са изстреляни един-два куршума. Ето в какво се състои твоят интерес.
— Не е вярно. Ти си тази, която няма милост. За теб съществува само той, за лошо или за хубаво…
— Именно, така е.
— Докато не се напие още един път. Хубава беше тази твоя идея за бутилката — рекох и насочих пръст към дървото.
— Да се напие! Какво друго може да стори? — отвърна бавно. — А може и тази бутилка с малко уиски да не му стигне и да не се напие.
— Вярваш ли наистина, че е искал да умре?
— Преди. Сега не, вече не — поклати глава отпуснато. — Сега е вече друг. Винаги същият и винаги различен. Ох, колко мухи има тук и колко съм жадна. Дали водата не е дошла?
Някъде зад дърветата излая куче.
— Дали пък във вестниците… Как мислиш?
— Няма за какво друго да мисля, та за вестниците — рече подигравателно, но сломена.
— И все пак не се случва всеки ден един слепец…
— Да не чувам думата „слепец“. Нито „инвалид“. Да не съм те чула никога — намери сили да ме спре.
— Ти си затваряш очите и се надяваш, че нещата ще се променят. Ето, това правиш ти. Много си хитра.
Отрече, поклащайки глава.
— Няма да разбереш никога, още сто години да живееш. Дори да пробият мозъка ти — отвърна тя спокойно. — Не си виновен, никой не е виновен.
Върховете на обувките й се приближаваха и отдалечаваха, на игра.
Смачка фаса в прахта, въртейки палеца си.
— Пък и да разбирахте всички вие, пак щеше да ми е все едно — добави. — Това, че ти, че вие можете да разберете, за мен не е никаква утеха, нито съм мечтала за подобно утешение.
— Добре. Няма да разбера. Ти разбираш всичко, ти и той, двамата. Но сега стига. По-добре е да се върнем. Какво да правим тук? На какво още се надяваш? — казах, обзет от нетърпение.
— И въобще какво чувствам аз и на какво се надявам. Тебе какво те засяга? — отвърна остро. — Мислиш, че можеш да ме поучиш? Няма нищо, което да науча от теб, наистина, съвсем нищо.
— Ура! — засмях се в лицето й. — Сега вече съм свободен да си ходя, моите поздрави. Да бях се решил по-преди. А вие двамата, дето сте тъй хитри, оправяйте се сами.