Нямаше повече сили да спори, гневът, който току-що се бе появил на лицето й, сега се разтапяше в едва забележими гримаси. Върховете на обувките й взеха да се срещат по-бързо.
— По-добре. Правилно. Дали ще останеш, или не, какво променя? — отвърна с тих глас. — Ако можеш да тръгнеш поне ти, защо да не го направиш? Няма да те укорявам за постъпката ти, заклевам се.
— Сара, но защо… — изтръгна се стон от гърдите ми.
Наведе очи и взе да хапе устни, за да не заплаче.
Взех ръката й, почувствах пръстите й студени и твърди.
Остави я в моята, без да каже нищо.
Опитах се да я погаля, докосвайки с пръсти бузата и началото на врата й. Кожата й беше гладка и хладна.
Отдръпна се, обезоръжавайки ме.
— Да сляза ли за нещо студено? Искаш ли една оранжада? С удоволствие ще ида.
Разтърси рамене.
— Не съм най-голямата красавица, знам — шептеше. — Но съм млада, някому бих се харесала. Какво толкова съм му поискала? Да се ожени за мен? Не, никога. Да съм до него, ето всичко, което искам. Брак, деца, достопочтено положение и други тям подобни захаросани неща не са се въртели никога в главата ми.
Почувствах, че ръцете ми пречат, натиках ги в джобовете и се отпуснах на стената.
— Как може човек да казва „не“, винаги „не“! — добави тя.
— Не е човек като другите — казах с въздишка.
— Само една негова дума, и ще ме има. Една!
Каза това без стеснение, с изпъната брадичка.
— Ти как мислиш? Виновна ли съм, че не знам как да му се предложа? Ти го чу, нарече ме загубена. Има ли право? Вече не разбирам, главата ми ще се пръсне.
— Страх го е — реших да я успокоя, защото не знаех какво друго да кажа. — Може да е мислил за това, но го е срам и се страхува да се възползва. Сега вече виждаш в какво състояние е. Нула. След случилото се той е кръгла нула и добре знае това.
— Ти друго не можеш да кажеш, в устата ти се въртят все едни и същи приказки — рече бавно, обгърнала колената си с ръце, а бледнината на лицето правеше кожата й съвсем прозрачна. — Но нищо не може да се промени за мен, за него, дори да настъпи потоп. Казвам направо — никога. Независимо от твоите съмнения.
Реших да сложа край, затова казах:
— Трябва да му вземем бутилката. Виж го, виж го!
— Виждам го, виждам го, кого друг да гледам? — продължи тя със същия тон, почти шепнешком. — Остави го да прави каквото иска. Да пие, да крещи — каквото щ? да прави, само да се чувства жив.
— Вече не мислиш, не искаш да мислиш.
— Какво помага да мислиш? — засмя се кратко. — Да не би да се живее, мислейки? Огледай се наоколо си.
— Ти си, която трябва да се огледаш, не си права.
Кимна тъжно, в знак на съгласие:
— Не съм права. Пък и защо да съм? Какво ме интересува твоята правда?
— Сара…
— Не се бъркай!
Ни един от двама ни не бе повишил глас, думите ни следваха еднакъв, монотонен ритъм.
— Сара, не трябва да се инатиш така. Ти си умно момиче и…
— Не искам да знам. Нито за правда, нито за интелигентност, нито за хиляди други неща — промърмори.
— Тогава край — избухнах. — Слизам да телефонирам у вас. Не вярваш ли? Почакай да видиш. Ще полудеем да седим тук и да говорим все едни и същи неща. Загубила си си ума.
Отпусна рамене, отметна назад глава, сякаш се канеше да избухне в неудържим смях.
— Ти какво, Америка ли откри? Браво! — отвърна, без да излезе от своя захлас, но с ирония и примирение, което не зависеше само от умората, нито от съзнанието за опасността — едно по-тайно, по-древно примирение. — Разбира се, че съм си загубила главата — продължи. — Една глава имам и тя е за него. Ти си добър и вече си мъж — как мислиш? Винаги ли ще ми вика „не“, до деня на Страшния съд ли ще повтаря все това? Така ли? Би трябвало да разбере, да изпита милост. Дори като мъж, заради самата негова природа. Отговори ми! Защото, ако е така, нека агонията ми продължи още сто години.
XIV
В подвижния, течен въздух, който се свиваше и разпускаше на ленти и преплетени нишки пред очите ми, една черна точка заплува, после се втурна, плъзна се като по наклонена плоскост, за да приеме най-подир конкретна физиономия — мутрата и косите на войника Мичике.
Отдръпна се няколко сантиметра зад блесналата каросерия на колата, огледа се, хвърли бегъл поглед към къщата, към него — едно бяло петно, долепено до дървото, — към мен, седнал на стъпалото.
Махна с ръка, да ме извади от вцепенението.
Тръгнах към него, а той отстъпваше и ми правеше безброй знаци с пръст да запазя мълчание, да не го издам.