— Вземи! Документите и билетът за отпуск тука ли са? — попита той все още грубо.
— Да, господине.
— Остават в мен — засмя се той и се отпусна доволен, поставяйки портфейла в джоба си. — Ти можеш да имаш повече доверие в мен. Правилно, нали? Накрая ще ти подаря един нов. Не се страхувай. А ако си обиден, кажи си.
— Не, господине — отвърнах.
— Не си криви душата — разсмя се той гърлено и дълбоко. — Знам много добре, че си обиден. Всеки би се обидил, така че по-добре да си признаеш.
— Добре, щом държите. Обиден съм.
Разсмя се с още по-голямо доволство.
— Най-после! — рече той и се разкашля. — Но приеми, че и аз имам нужда да се защитя. Като ти писне от мен, може да побегнеш, да ме изоставиш изведнъж посред улицата, в кафенето, дори тук, във влака. В края на краищата какво знам за тебе?
— Не съм такъв човек — възразих.
— Може би. Кой знае. Пък и ще бъдеш наказан. Малко карцер, това знаеш, нали? — каза той и размърда цигарата между устните си. — Тогава остави ми поне илюзията, че знам да се защитавам. Така поставен въпросът, отърва ли ти?
— Както искате, господине.
— Никак не ти е по вкуса, но важното е, че лесно се съгласяваш. Като зехтин си ти, Чичо. Изплъзваш се и — хоп, връщаш се на старото положение. Обзалагам се, че баща ти е бил селянин. Нали?
— Чиновник е — казах.
— Тогава селянин е бил дядо ти.
— Дядо ми имаше дюкян.
— Е добре де, да кажем, прадядо ти; стига сме го усуквали! Само селяните знаят така да се нагаждат, нека ти го кажа. Защото селякът казва винаги „да“, а докато копае картофите, ти изкопава гроба, оплаквайки се вечно, разбира се.
Замълчах, като нарочно цяла минута избирах, намачквах и запалвах една цигара.
— Няма ли да кажеш нещо? Бива си го нашия — подхвана. — Кажи ми пра̀вата, ако имаше някой друг в това идиотско купе, пак ли щеше да кажеш „да, господине“ за портфейла? Или щеше да кажеш обратното?
— Защо не? За мен ближният е нула — отвърнах.
Отпусна се в дълъг, одобрителен смях, кимайки поривисто.
— Ето че се разкриваш. Браво — закашля се отново той. — Кажи ми тогава: би ли изпитал мъка за тук присъстващия нещастник и прочие? А?
— Не, господине.
— Виж ти! Не ти ли причинявам мъка? — усмихна се той, издължавайки иронично устни.
— Не, господине. Не вярвам.
— Виждаш ли, че се измъкваш като зехтин? — отвърна ми доволен. — И така, не ти причинявам мъка — имам предвид състрадание; впрочем ти се подчиняваш, изпълняваш дълга си, винаги си готов с твоето „да, господине“, следователно чувстваш се наред. Така ли е?
— Исках да кажа, че вие не събуждате у мен болка или състрадание по един обикновен, глупав начин — опитах се да обясня.
— Разбира се. Добре тогава. Преди малко казах: „Да би настъпил потоп.“ Ти какво разбра? — попита той с любопитна усмивка, навеждайки се малко напред.
— Разбрах онова, което казахте. Нещо против тази горещина — отвърнах.
— Нищо подобно, умнико! Какъв ти потоп, де да беше потоп! Не горещината имах предвид, а светлината. Топлината е само един резултат. За светлината говорех — рече той, натъртвайки, защото тя е безмълвна, болезнено безмълвна. Затова пък дъждът поражда шумове. При дъжд човек може винаги да разбере къде се намира — дали вкъщи или под някой навес. Започваш ли да схващаш? Не събуждам ли сега у тебе мъка?
— Да, господине, сега да — насилих се да отговоря.
От тези негови думи, изстреляни като от картечница, главата ми се въртеше, чувах ги да бръмчат като оси наоколо ми.
Беше се отпуснал на седалката, внезапно от скука.
— Така е. Пукни — рече той бавно. — Казвам го на себе си, не на тебе. Говоря, за да се намирам на работа. Би трябвало да си отрежа езика.
Отново се развесели по онзи свой злобен начин, показа малко от езика си и с двата пръста на дясната си ръка понечи да го отреже като с ножица.
Престана с гримаса на отегчение. После попита:
— Черни ли са ти косите?
— Не съвсем. По-скоро кестеняви.
— Виждаш ли колко са черни моите? Като на гарван — произнесе той гордо. — На жените се харесват черните коси. Казват, че правят мъжа по-мъжествен. — Наведе се рязко към мен и продължи: — Я виж, да не би да имам някой бял косъм?
— Нито един, господине.
Повдигаше ми се от цигарите, които бях изпушил, а чувствах и лек глад. Сетих се за сандвича в куфара ми, но не бих дръзнал да се изправя, за да го извадя и да почна да ям пред него. Той от своя страна измъкна от вътрешния си джоб плоско шише, облечено в кожа и метал, отви капачето и отпи.
— Ужасно е да пиеш в този час — потръпна той. — Ако видиш да минава някой дурак от жп-то, повикай го.