— А госпожицата къде е? — прошепна.
— Сара ли? Вътре в къщата. Почти няма вода и сега се мъчи да наточи малко.
Гледах тъпо избелялата му униформа, навитите ръкави над лактите, увисналите външни джобове.
— Все тук ли бяхте? Виж ти каква работа! И нищо не сте яли, разбира се — усмихна се. — Но както виждам, всички сте добре.
Имаше големи зъби, потъмнели от тютюна.
Стояхме един срещу друг под палещото слънце, със сгърчени от светлината лица, той загледан напреки в мен, като гущер. Всичките ми въпроси потънаха някъде — тъй бях грабнат от неочакваното спокойствие на това присъствие.
— Една цигара. Или няма? — попита отпуснато.
Поех дъх.
„Сега ще разкаже всичко, всичко ще ми обясни, така всяко нещо ще си дойде на мястото, каквото и да е то, само да излезем от това чистилище“ — мислех си.
Но той не бързаше.
Седна край пътечката, след като внимателно огледа прашната трева, с угаснал фас в устата и дяволита усмивка.
— Майка й — рече най-после и важно въздъхна, — не можеш да си представиш какви писъци, какво отчаяние… Е, да, майка е.
Бавно, педантично, тук-там със заучени паузи, навлезе в разказа.
Именно майката на Сара се сетила за тази къща, докато Инес, Микелина и Кандида трескаво говорели за бягство с влакове, коли, дори с кораб. Заради бръщолевенията си Кандида получила плесница. Подтикнат от майката, Мичике тръгнал да ни търси с моторетката, губейки време да се лута из тия все еднакви пътеки. Лейтенантът не бил умрял, нищо такова не се е случило, куршумът, изглежда, бил отбит от някаква кост; сега той се намирал в болница, били му направили две преливания на кръв и за живота му нямало никаква опасност.
— Бих се заклел, че след няколко дни ще си е отново вкъщи. С това негово биволско здраве. Не на него, а от него биха могли да взимат кръв. Дали е стрелял срещу себе си, или е стреляно срещу него, или всичко е станало по погрешка — това само Господ знае. Защото той, отпърво вкъщи, а после в болницата, не отронил дума. И мисля, че никога нищо няма да каже.
Някакъв сърбеж лазеше вътре в стомаха ми, като смях, който не може да избухне.
В къщата никой не бил чул изстрела или изстрелите. Майката на Сара първа открила ранения, подтикната от женската си грижовност към тия мъже — приятели и клиенти, останали сами в къщата без прислуга. За щастие намерила вратата отворена. Извикала един аптекар от дежурната аптека, който му дал първа помощ и спрял кръвоизлива. Техен добър приятел. Тъй започнала сутринта, в тревожно суетене.
— Аз пристигнах по-късно, имах да уреждам войнишки работи. За щастие в униформа. Униформата те пази. Добре си направил да я сложиш и ти.
Така че в полицейския участък сигурно съжалявали за изчезването на торинския капитан. Навярно този капитан, макар също сляп, би могъл да разясни някои неща — пристъпа на лудост на неговия приятел или други обстоятелства, промъкнали се в това семейно празненство. В действителност никой не се съмнявал в тази лудост, защото сред хората с такъв недъг подобни случаи са чести, и то не само да посегнат на себе си, а често и на другите…
— Макар да има и изключения, например един, който живее в моя квартал, слепец и той, но буден като щурец, да го видиш само как яде, как пие и играе на дама…
Впрочем самият полицейски инспектор, отпращайки грубо две гладни журналистчета, изтълкувал съвсем човешки, като естествено, изчезването на гостенина, безспорно мотивирано от вълнението, отчаянието и безсилието да окаже помощ…
— Много е любезен тоя инспектор, но като говориш с него, внимавай. Защото винаги ти казва „да“, но трябва хиляди пъти да повтаряш нещата. При цялата си любезност е настойчив повече от танк.
Аз бях жертва на същото това отчаяние — нещастен, глупав войник, далеч от родното си място, захвърлен някъде с моя капитан, увиснал на ръцете ми. Мислят ни за изчезнали, а още докато сме били в града, сме могли да съберем ума си, да се върнем. Тук все някой агент щеше да ни открие, въпрос на часове…
— Поставиха в къщата един полицай, но от ония в униформа. И друго: знаеш ли кой прибрал пистолета? Портиерката. Една нещастна старица, която дори инспекторът не намерил смелост да сгълчи. И тук има пръст Божи, ако ти прави впечатление.
Наистина за вина не се говорело, нямало заподозрян и обвинен, а само сянката на съдбата, несправедливият, зъл каприз на съдбата, който всичко повлича и не дава покой на никое създание от този свят…
— Ясно ли е? Когато се касае до господата, дори нещастието си слага бели ръкавици. Така е — заключи той и ме изгледа през полуотворените си клепачи.
— А за Сара? — попитах.
Разтвори примирено ръце, преди да отговори.