— Почти нищо не се каза за нея. Майка й веднага обясни, че госпожицата е на легло, не била добре, пила много изстудени напитки. Разбира се, утре ще трябва да се покаже. Тоя инспектор, за когото ти говорих, се обръща към теб на „господин“, но разпитва, телефонира. И кой знае какво му се върти в главата! Утре госпожицата трябва да му се представи. Може би по-добре още тази вечер.
Във въздуха ми се мярна електрическа мълния, а гъделът в стомаха ми не спираше.
— Така е — повтори войникът, поглеждайки ме изотдолу. — Смееш се, а? Кой е като тебе тогава!
Но смехът не излизаше от пресъхналото ми гърло.
— Налудничави работи — рече той между две въздишки, забил отново очи в земята. — Ала целият свят е такъв. Важното е да ви предупредя.
— Да, да — казах.
Имах смешно, но съвсем конкретно видение: една от ония детски играчки, дето представляват писта и малки автомобилчета, досущ като истински, които бързат напред-назад. И ние бяхме като тях — нещо беше ни спряло в някакъв вакуум, нещо друго сега отново ни поставяше в движение.
— А твоята отпуска изтече ли? — попита той загрижено. — Да не си посмял да тръгваш така, набави си някакъв документ. От военното окръжие или от твоя капитан, ако все още разбира нещо. Пък и от инспектора. Послушай ме, да не искаш да плащаш чуждите грехове?
— Не, не.
Повдигна острата си мутра.
— А с госпожицата… нещо уреди ли се?
— Какво? — попитах, преди да съм разбрал въпроса му.
Вдигна ръце да покаже, че се предава.
— Какво ми се пулиш? — рече доволен. — Просто питах, какво лошо има в това? По тия места, в тази горещина и бъркотията от снощи… Мъжът, вари го, печи го, си остава мъж. Да, ама на нея акълът й все по тоя, лудия, нали? Прощавай.
— Тя е добро момиче — скарах му се глуповато.
— Разбира се, кой би отрекъл — съгласи се той също глуповато. — Но и добрите момичета могат да се харесат като другите. А може би и много повече.
Погледнах към извивката на пътеката, сигурен, че ще зърна Сара. Ала, изглежда, беше задрямала или отново бе отишла при него, под дървото.
— Ти беше ли там, когато… — попита Мичике, използвайки най-небрежния си тон.
— Чухме от двора.
— А не видяхте? Така ли? Нищо ли?
— Само чухме. После…
Направи движение, за да ме спре.
— Не искам да знам — каза дискретно. — Колкото по-малко знам, толкова по-добре за мен!. Но в полицията нещо трябва да разкажеш. Там едно си знаят, като грамофонна плоча. Помисли навреме. Можеш да кажеш, че си спал. Или че си пил много. Чакай — пиян не, за тия хора пиянството е винаги утежняващо обстоятелство.
Кимнах назад.
— За това трябва да говоря с него.
Вдигна отегчено рамене.
— Бива си го него! На добър господар си попаднал — първо ти натиква главата под водата, а после те пита как си със здравето, или първо те наругае до немай-къде, после те пита удобно ли се чувстваш.
— Не го познаваш.
— И не държа. Но не забравяй, че е господар, и в ада дори ще стигне пак след тебе.
Смееше се, показвайки дългите си зъби.
— Какво си завършил? Или още учиш? Беше ми казал, че си архивар — попитах, колкото да сменя темата.
Намуси се, стана тъжен.
— Вече завърших. Дребна работа за бедняци като мен. Да, за архивар, но в близко бъдеще. Имам чичо по майчина линия, който работи в общинския архив. Приготвил ми е стол за следвоенната служба. Каква прелест, а? Първо обаче трябва да седна на този стол, пък после ще видим. Уф, горещо е, това слънце ще ни спука главите. Не сте яли, а трябва да помислиш и за инспектора. Трябва да лавираш като змиорка. А капитанът къде е? В къщата ли се е заключил?
— Не, отзад е. Сигурно пие.
— Ти се хвана — рече виновно. — Взе го насериозно. Щом го видях, си казах: божа кравица. Прилича на някой, който е глътнал бастун, за да може да стои изправен и…
Прекъсна и посочи с пръст към пътеката. Видях Сара в контражур.
Идваше към нас, забавяйки нарочно крачката си. Изглеждаше по-свежа, с бистри очи, може би беше поспала през последния половин час. Без ни една дума протегна ръка на Мичике, който се бе изправил.
Почувствах в сърцето си да помръква краткият изблик на радост.
— Нека той ти обясни. Знае всичко — казах, отдръпвайки се. — Ще се върна при моя човек. Все там ли е?
— Лейтенантът не говори. Няма никога да проговори, дори да го одерат. Това е истината, това е важното, което трябва да знаете — избърбори Мичике, загледан в празното пространство. — И като така, спокойно си измислете цялата ваша комедия.
— И така, той не е умрял, а аз изглеждам жив — отсъди, щом свърших да разказвам.
Потърси някаква усмивка за умореното си лице, което бе загубило всякакъв белег на възрастта. Беше се прилепил до дървото, в последния полукръг сянка, с почти празна бутилка в ръка.