— Бедният Винченцо! Какъв провал, за смях на всички… — каза той, прокарвайки нервно ръка по брадясалите си скули.
Далеч се чуваха ритмичните удари на чук.
Опита се да задвижи лявата си ръка. Твърдата му ръкавица висеше като отчупена.
— Развинтвам се — рече и смехът му бе по-скоро едно-единствено изхлипване. — Чувствам се мръсен — почна да се оплаква. — Каква глупост, нали? Да бях измит и изгладен, всичко би ми се сторило различно. Ех, онзи наш бар в Рим, спомняш ли си? Кибрит, Чичо, вече и запалката ми не работи. Да живее нашият робинзоновски живот!
Запалих внимателно цигарата му, кръжейки с пламъчето около върха й.
— Мъглата — продължи шепнешком, — спомняш ли си нашата мъгла в Торино? И онзи неин мирис, най-нежният в света? Онази през ноември е най-добрата. Не съм пиян, Чичо, бъди спокоен! Но ти не страдаш ли от този сух въздух?
Представях си моя град с криволичещи улички и струпани къщи в покрайнините, сега избледнял в съзнанието ми като стара филмова лента на петна и черти, като дъжд. Изпитвах голямото и изгарящо желание да потъна в него, да се задвижа и аз върху този екран, макар лишен от мой собствен образ.
Едно насекомо с прозрачни, яркочервени крилца се катереше по бузата му и аз го пропъдих с пръст.
— Знаеш ли какво съм аз? Единадесеторка пика. Прав беше баща ми. Винаги когато ме късаха на изпит или му изчезваха пари от касата на аптеката, си го изкарваше на майка ми. Казваше й: „Извадила си единадесеторка пика, сега да й се радваме.“
Разсмя се и изпусна кълбо дим.
— Но единадесеторка пика не съществува — възразих.
— Именно. Една карта, която я няма в тестето и не става за никаква игра — потвърди той, с цигара, която следваше движенията на устните му, и изпънат врат при усилието на волята. Изпусна се и каза: — Бедният Винченцо, ако беше дошъл при мен, вкъщи, може би в този час…
„Вече не ти вярвам“ — помислих си ядосан.
Изпитвах болка между тила и рамото, едва стоях от умора. Струваше ми се, че никакъв лек не ще ме оправи.
— Какво смятате да правите, господине?
— Господи, отче наш, защо не ме превърнеш в лястовичка — намери сили да ме подиграе, а после рече: — Не се страхувай, приятелю. Тази вечер ти си заминаваш. И няма да имаш неприятности. Давам ти думата си, ако още ми вярваш.
— Не казвах за мен.
— Гладен ли си?
— Да — отвърнах.
— Е добре, и аз. Невероятно! Такъв мръсник съм, захвърлена пунгия… ако стрелям в главата си, и нея няма да улуча, сторих белй на един куп хора и въпреки това съм гладен. Проста работа, нали?
Засмя се отново, посипвайки се с пепел.
— Питаш ме какво имам намерение да правя. Да се предам, това е всичко. И да се доверя на великодушието на врага.
— Тоест?
— Тоест ще видиш. Впрочем не. Нищо няма да видиш — рече и отпусна глава на гърдите си.
Сара се връщаше, а Мичике се бе спрял недоверчив до колата и при един мой знак да дойде отвърна „не“ с глава и ръка. Седна до едно от колелата, без да ни гледа.
— Тук съм, Фаусто. Чу ли? А ако всичко това е клопка? — каза момичето.
— Ех, Сара, Сара, защо не си като другите — опита се да я осмее.
Тя ровеше с поглед тревата, с наведени очи.
— Ще стана. Благодарение на това или на онова ще стана и аз като другите. Ще бъде голяма придобивка за мен, за бъдещия ми съпруг — отвърна.
— Говориш, сякаш вече си вдовица — опита се да се усмихне, но изразът на лицето му беше тъй измъчен, че Сара остана само да го гледа, без желание да му отвръща.
— Бих могъл да сложа куфара в колата — предложих.
— Стой! По-напред да пийна тази глътка. Да не разваляме веднага старите си навици — рече той, хващайки бутилката. — И не се опитвай да се измъкнеш както винаги.
Чувствах враждебния поглед на Сара, насочен към мен.
— Фаусто, това е клопка. Чувствам го — започна тя отново.
— Е, добре. Разбрах. По-добре така — отвърна нетърпеливо.
Сега Мичике ни гледаше навъсено и мърдаше пръсти, за да ми каже да побързаме.
— Трябва да тръгваме — реши той.
— Къде да те закарам? — попита тихо момичето.
— При първия полицай — отвърна сухо.
— Фаусто…
— Амин и нито дума!
Сара кимаше със събрани на скута ръце и посивяло, безизразно лице.
— Искам само да кажа, не трябва ли преди това да вземеш един душ, малко да отдъхнеш? — попита предпазливо. — Да те заведа ли вкъщи? Само за минутка…
— А майка ти? — учуди се той.
— Не ме интересува нито тя, нито другите. Само да се опитат да ми досаждат… — отвърна твърдо. — И помни: ще те придружавам аз, ще те водя аз. И ако трябва да мълча, ще мълча. Ала с теб ще остана до края.