— Какво значи това?
— Че ще остана при теб, докато другите не ме изгонят, и то насила. Но не и ти.
— Няма повече да те пъдя. Аз не — отвърна той тихо и главата му клюмна.
Видях как по раменете на Сара премина тръпка.
— Закълни се — прошепна тя, протегна ръка напред, но бързо я прибра уплашена, сплитайки пръсти.
— Да, да, заклевам се, разбра ли? Но вече стига — каза той изнемогващ.
XV
Не мога да не си спомням.
Всичко се бе случило като в перспектива, гледана през обратната страна на бинокъл, и имах чувство, че времето ми е минало да преследвам, останал без дъх, образи, ракурси, сенки и отломки от образи, тутакси загубени, които само тайнствените свойства на съня биха превърнали в мои.
Всичко приключи по същия начин.
Но не беше сън.
Днес си спомням движенията на Сара, сдържани, премислени. Бършеше го бавно с мокра кърпа, от слепоочието до ъглите на устата, после ръката му пръст по пръст, оправяше яката и вратовръзката му. Той стоеше покорен, извън действителността. А Мичике нервничеше:
— Да побързат, къде смятат да ходят? На опера ли?
После тръгнаха с колата, аз на задната седалка на моторетката, вкопчен в Мичике.
Не бих могъл да опиша тогавашната си умора — блажени са телата, защото забравят. Но си спомням отлично моя замътен мозък и желанието му да се понесе в шеметен бяг нанякъде.
Задминавахме ги, карахме успоредно с тях, пускахме ги на свой ред да ни задминат, ала нито един път не ги видях да си разменят дума — тя, загледана в пътя, той с отпусната глава.
Целият път беше в завои; нажеженият въздух нахлуваше през отворената ми риза и пареше кожата ми.
Неапол ни погълна неусетно.
Раздялата накрая бе кратка.
— Сбогом, Чичо — рече ми той с престорена бодрост. — Вземи и забрави!
Взех документите си, но върнах парите на Сара, която ги натъпка в колана си.
— Хващай влака и бъди весел — добави той. — Аз ще прикривам отстъплението ти. Щом настъпи часът, ще се предам — това е писано и в бойния устав. И помни, че аз ще кажа истината. Ако бъдеш заставен, кажи и ти твоята.
Лицето му вече приличаше на сух лист.
— Сбогувай се с нашето момче — подкани той Сара.
Бяхме спрели на един ъгъл, изрезката море в дъното ми се струваше съвсем близо до къщата на лейтенанта.
Сара не каза нищо, само стисна ръката ми. След миг изчезнаха, хванати под ръка.
Спомням си, че и Мичике, който беше там, остана мълчалив.
Поехме по тесни улички и отседнахме в една пицария, където той пожела на всяка цена да плати сметката. Разбрахме, че в 15,03 има някакъв влак.
— Мога ли да ти пиша? Ще ми дадеш ли адреса си? — попита. — Не остави ли нещо в къщата на лейтенанта? Самобръсначка и един костюм, ако не се лъжа. Ще се погрижа да ти ги изпратя. Бъди спокоен.
Придружи ме до гарата, изчака ме да си взема билет, влязохме в бюфета. Предложих му кафе, без да можем да си кажем дума поради заобикалящия ни шум. Очите му бяха натъжени като в края на всеки празник.
— Жалко, наистина съжалявам. Но повече не можеш да останеш. Този път е така — успя да каже.
Сервитьорите се блъскаха един-друг в бързината си да обслужат и разчистят масите.
Независимо от кафето усещах устата си като пълна с пясък.
И ако тогава ми се струваше, че съм предател, гнида, днес още не мога да си простя това мое бягство, дошло тъй внезапно.
В очите си пазех още образа на Сара и неговия, онези последни техни крачки, преди да завият зад ъгъла — устремени, бодри.
— Ще ти пиша и ще изпратя вещите ти, за това не се безпокой — продължаваше Мичике, опрян на тезгяха.
В действителност не знаехме какво да си кажем.
Неочаквано по гаровия площад премина дълга редица младежи с лозунги и знамена. Видяхме ги да наближават, иззад стъклата, като дълга риба на петна с голяма глава и тънка, разперена опашка. Пръв заговори Мичике:
— Красавци, но луди. Ти не би си представил госпожица Сара начело на тази редица, но аз да. Тя е, която бърка.
Цветовете на лозунгите и знамената се размиха в светлината и изчезнаха във вълнообразни ритми.
Влакът беше празен, горещ като пещ. Мичике прекоси коридора, сваляйки едно по едно стъклата на прозорците.
— Дали ще успееш малко да поспиш в тая фурна? — рече ми, преди да слезе, оглеждайки критично изкуствената кожа на седалките. — Един хубав сън е единственият лек, от който се нуждаеш.
Видях го да се смалява в дъното на перона.
Самобръсначката и костюмът ми пристигнаха в казармата след седмица, когато вече бях свършил да давам показания пред един старшина от карабинерите, дошъл да ме разпита.
Беше досадно, но мина леко.