Облегна се на слепоочието си, да почине; по лицето му преминаха бързо различни изражения.
Вън тунелите връхлитаха един след друг, в купето нахлуха потоци влажен въздух. Една едра мазна капка се лепна на панталоните ми, друга обърса неговото чело.
— В Генуа ще спрем. Тук, вътре, можем да полудеем — пуфтеше той, все така облегнат настрани. — И ми направй огромното удоволствие да свалиш униформата си. Цивилен костюм не си ли носиш?
— Не, господине.
— Ще ти купя. — После избухна: — Не искам да изглеждам поверен в милосърдните ръце на отечеството.
Извади, отвори, опипа джобния си часовник.
Отдясно се появи морето — лек, металносив воал иззад постройките с причудлива геометрия.
— Минава някакъв кондуктор — предупредих го аз.
Вдигна ръка да го спре.
Човекът се приближи с издължено и посърнало лице. Фуражката му имаше златна околожка. По лицето му премина съчувствена усмивка.
— Господин такова — нахвърли се той с тих и режещ глас, — задължително ли е да слушам тоя боклук? Нарочен закон ли сте направили за това?
— Какво, господине? — премигна човекът.
— Повтарям, този боклук. Това публично изтезание. — И чукна с изкуствената си ръка в ръкавица по високоговорителя, поставен в тапицировката на облегалката, близо до слепите му очи.
— За радиото ли става дума, господине? — попита оня и се загледа.
— Безобразие! Веднага да го загасите — каза той вместо отговор.
— Разбира се. Но виждате ли, трябва да спрем всички радиоточки. Уредбата е във вагон-ресторанта и вече… — заекна оня.
— Какво, да не искате да стрелям в уредбата с пистолета си? — Издължи врата си и гласът му засъска: — Казвам ви да го загасите. Разбирате ме, нали? Тогава побързайте!
— Разбира се, господине, но вече… — оплете се човекът. Напразно потърси подкрепа в погледа ми.
Почувствах, че се изчервявам. Облегнат на седалката, останах като вдървен.
— Загубих очите си и едната си ръка за честта на тази мръсна страна. Така ли е, или не? Сега да не би да искате да загубя и слуха си? — кресна той изведнъж.
Бе посинял, две мехурчета слюнка се бяха появили в ъглите на устата му.
— Веднага, господине — побягна кондукторът, козирувайки смешно.
Тогава се отпусна на воля, дясната му ръка нагласи педантично лявата по линията на страничната облегалка. Смееше се доволен, но скоро сухият му, насечен смях премина в честа кашлица.
— Какво копеле съм! Ненадминато, велико копеле! — рече той развеселен. — Кой знае какво ще разказва довечера вкъщи този нещастник.
Наведох се към кадифената тапицировка да доловя звуците, които до този момент не бях чул. Едва се чуваше някаква музика, която човек можеше да долови само ако силно притиснеше ухото си. После не чух нищо повече.
Без да си дам сметка, отворих широко уста и взех да се наслаждавам на безгласните проклятия, които му отправях.
— Кой знае как нервничи сега Барона — смееше се още той. — Щом ме няма вкъщи, всички веднага оглупяват.
С дълъг бавен завой влакът взе да забавя, навлизайки в Генуа. Слънцето пращаше отблясъци от релсите и пероните на гарата. Саксии с прашно мушкато покрай една стена прелетяха на гроздове покрай нас.
Докато смъквах куфарите, видях го да се оправя, ръката му да пристяга възела на вратовръзката, после да бърше потта си с кърпичка.
Издаде ми последните си заповеди.
— Не си тръгнал с мен, за да ми бъдеш хамалин. Вземи един от ония, дето чакат навън — родени са за това. А ние — веднага в хотела пред гарата. Онзи с палмата. Един от малкото, които имат още свързани стаи. Ще трябва да натъпчеш ушите си с памук, за да можеш да спиш. Чуват се всички влакове.
III
Рано следобед дойде и вятърът. Неочаквано връхлетяха горещи вълни, които вдигнаха високо вихрушки от прах, хартия и сухи листа и разчорлиха короните на дърветата в центъра на площада.
— Чудо — рече той, вдишвайки с наслада първите повеи. Но веднага свихме и влязохме в едно кафене.
През стъклата, под едно небе, което набираше мощ, видях част от пристанището, един кран, кърмата на един ръждясал кораб. Малки флагчета в редица плющяха под непрекъснатия напор на вятъра.
Вече бяхме ходили в някакъв магазин, където той изхарчи голяма сума, за да купи светлосин костюм и риза за мен, а за себе си костюм от бял лен. Щяха да ни ги доставят до вечерта в хотела след някои малки поправки на панталоните. После бързо се разходихме по тясна, спускаща се надолу улица, през което време той радостно и мълчаливо въртеше бастуна си из въздуха, напирайки все по-силно върху ръката ми, за да не отслабвам темпото на нашата разходка.