— А след обяд ще идем на добър бръснар — рече той с тон на задоволство.
Върху масата листчетата от различни сметки образуваха ветрило, затиснато от пепелника. Келнерът пристигна с петото уиски.
— В един ли ще обядваме? — запитах аз. От двата вермута, изпити малко преди това, главата ми се въртеше.
— Наистина трябва да се яде. Ти сигурно си гладен — рече той, разклащайки леда в чашата. — Кой знае не съм ли бил и аз такъв гладник на твоите години. Нищо не си спомням. Ще ти дам един свободен час, да се поразходиш. Но сега не ми се яде. Иди до тезгяха да видиш дали са останали сандвичи, но недей ми поръчва, само погледни.
Станах. Имаше най-различни сандвичи под широки пластмасови похлупаци. Отстрани бяха гарнирани с листа от салата. Момчето зад бара, със зацапана престилка, съзерцаваше грижливо сресаните си коси, размножени в отраженията на бутилките. Погледна ме за миг с безразличието, което всеки изпитва към войника — едно прозрачно същество, което дори не дразни окото.
— Има нещо, но не е чак толкова чисто — казах, като се върнах.
— Това е най-малкото, което човек може да срещне по тези места. А сега бягай — каза той, подавайки ми една банкнота. — Вземи. Яж. Иди към пристанището, така ще хвърлиш поглед на момичетата.
— Кои момичета? — учудих се аз.
— Вечните! Не си ли чувал досега за тях? — подигра ме той, но кротко.
— Ще ги срещнеш на тълпи. Има дори и негърки, ако търсиш. С една дума, ония!
— Предпочитам да ям — отвърнах със смях аз.
Сви ядосано рамене.
— Момичетата, които ще срещнеш, докато вървиш. Или може би се обръщаш на другата страна, когато ги видиш? Да не си вчерашен?
— Добре, господине.
— Разгледай някое от тях. Не се знае нищо — приключи сухо. Извади часовника си, щракна капачето му. — Бъди тук в два, не по-късно.
Вън се наведох, за да устоя на вятъра, възбуден, че най-сетне съм сам и че ме чака нов костюм. Но навлизайки в зоната на пристанището, почувствах, че свободата ми има блудкав вкус. С учудване установих, че бих предпочел да го гледам да се храни пред мен, опитах се да си представя някой негов жест, някоя неизбежна обида по адрес на келнера.
Морето остана от дясната ми страна, затрупано от пристанищни съоръжения, а от лявата ми страна — една порутена стена. Вървейки покрай стената, видях на няколко пъти спускащи се стъпала, които водеха към кръчми. Спрях се пред кошове, пълни с раци и миди, подредени за показ, по-нататък видях някаква заспала сива риба в два пръста вода — един келнер веднага се показа и ме изгледа подозрително, затова веднага продължих пътя си. Обръщайки се назад, за да обхвана дълбочината на пристанището, цветовете, носовете и комините на подредените в редица кораби, крановете и вятърът ми се сториха нагласени като във филмова сцена. Чувствах, че очите ме болят, а далечни шумове и гласове, може би от някой пазар зад стената, отекваха в главата ми, размътена от вермута. При следващата табелка реших да спра. Кръчмата беше празна и собственикът ме загледа през отворената врата на кухнята с лишени от съчувствие очи.
Стори ми се, че съм заминал отдавна, отвлечен и поставен сред някакво безвъздушно пространство, което не ме повдига, а притиска, и изпитах неясна носталгия за моя град, за дома си, а може би и за казармата.
„Да пратя една картичка на майка ми“ — помислих си.
Избрах си набързо менюто от листа и останах да чакам с очи, впити в количката със сладкиши.
— Уверявам ви, господине, нито един бял косъм. Позволете да ви обслужа — повтори бръснарят с нисък глас, кланяйки се. — И тук, на върха, на темето, където е критичната точка, всичко е наред.
— Добре, добре — отвърна сухо той.
Маникюристката беше се нагласила вече от дясната му страна, без да каже нито дума, съсредоточена в ноктите, в пиличката; а той, увит в двойна кърпа, се отпусна да го бръснат.
В огледалото виждах лицето му, разсечено наполовина от очилата. Малко по малко сапунът прикри белезите и тъмните, дребни дупчици, оставени сякаш от свредел. Бръснарят се въртеше наоколо му с особено усърдие, момичето също работеше с не по-малко старание.
Разтревожена, тя внезапно дръпна пиличката и каза:
— О, извинете ме, господине.
— Няма нищо, мила. Няма нищо — отвърна благо той.
— Случи ли се нещо? — разтюхка се бръснарят и се закани с ръка на момичето.
— Моля ви, няма нищо. Хайде, мила, карайте. Така е много добре — продължи той.
Момичето се наведе с парченце памук, още по-напрегнато.
Бръснарят не знаеше как да започне разговор, два или три пъти ми хвърли поглед, но аз се престорих, че не съм го видял. Беше стар, блед, невзрачен като своя дюкян; един чирак, наплескан с помада, четеше спортен вестник в най-отдалечения ъгъл.