— Как изглеждаше? — попита. Едва-що бяхме излезли.
Беше оставил голям бакшиш, заради което и тримата от бръснарницата се втурнаха да ни отворят вратата.
— Маникюристката ли? Слаба като клечка, но не и грозна. Обаче дребна, не повече от четиридесет кила — обясних.
— Да бях знаел, щях да й тегля един ритник. Ах, мръсницата — заръмжа той. — Това, че не мога да търпя шума на пилата — както и да е, но дето ме бодна…
Вървяхме пъргаво, макар улицата да се изкачваше. Вятърът бе стихнал, фенерите, които достигаха височината на първите етажи, вече не се поклащаха. Усещах се потен и леко изморен, бях нетърпелив да се върна в хотела и да сложа новия си костюм.
Но той каза:
— Какъв хубав въздух! Така трябва да бъде — вятър, или още по-добре — дъжд. И веднага след това да има такъв въздух, който да прави крачката ти лека. Ура!
Но все още можех да разчитам на неговата жажда; джобната бутилка сигурно вече бе празна. Наистина малко след това той поиска да седнем в едно кафене. Един правоъгълник светло, сякаш измито небе, покриваше малкото, неизвестно площадче. Залезът бе още далеч. В дъното, близо до една будка, група ватмани се закачаха. Смехът им достигаше до нас на плавни каденци. Тролейбусите, спрели на последната спирка, привличаха всичкото слънце с ламарините и стъклата си и също приличаха на пламтящи петна. Дойде ми наум да не забравя да взема вестник за тази вечер, да го прегледам в леглото. Не знам защо, тази мисъл ме накара да почувствам неговата трагедия.
— Бих хапнал нещо, но по-добре не. Иначе тази вечер няма да имам апетит — рече той, поемайки дълбоко дъх след шестото уиски. — Впрочем видя ли момичетата? Говорй!
— Ония от пристанището ли? Не видях кой знае какво — отвърнах.
Вкусих от моя сладолед, в който насила ме бе накарал да сипя един пръст ликьор.
— Събуди се, Чичо — каза със спокоен глас, който не предвещаваше нищо добро. — Твоят предшественик, който беше неграмотен колкото си искаш, ги намираше дори под камъните. Друго не знаеше, но за съжаление не можех да му се доверя. Харесваха му всички. Хайде, кажи нещо!
Взех да разправям, опитвайки се да си спомня, но като че ли повече измислях. Реших, че е най-добре да се спра върху една жена, облечена в оранжево, която бях видял до вратата на един бар.
— Е какво, висока ли беше? — започна да разпитва той.
— Да, висока като вас. Много висока.
— Не спирай, за Бога! С ченгели ли да ти вадя думите? — рече нетърпеливо и с два пръста почукна с чашата по чинийката, за да поръча повторно. Един келнер вече тичаше.
— Казах ви всичко, прощавайте. Да не би да съм говорил с нея? — отвърнах аз. — Беше до вратата на един бар. Сама. Висока. С черни коси, да, с гъсти черни коси.
— С черни коси, но не и с тъмна кожа, нали? Защото най-хубава е бялата кожа — усмихна се той в празното пространство.
— Тъмна ли? Не ми се струва. По-скоро бяла. Но не беше слаба. Общо взето, едра — заключих уморено.
— Това именно исках да науча — засмя се той възбуден, потрепвайки с крак. — Едра жена, но млада. Това ми харесва, Чичо. Утре.
— Какво утре? — попитах.
— Утре ще я потърсим. Ще ми я потърсиш. Спомняш си бара, нали? — продължи усмихнат, потрепвайки под масата. — Много добре.
— Но аз…
— Какво ти?
— Отгде да знам.
— Хайде, хайде, не знаеш. Какви ми ги говориш? Да не би да не знаеш какво да кажеш на онази там? — Усмихна се доволно и продължи: — Не се страхувай. Ще й кажеш истината — нито повече, нито по-малко. Тя ще ти отговори десет хиляди. Ти ще й отвърнеш петнадесет. От какво се страхуваш? Да не минеш за сводник?
— Не точно това. Не исках да кажа това, но виждате ли… — отвърнах объркан.
— Не ме разсмивай, глупчо — рече с променен от надеждата глас. Повдигна ръка, сякаш искаше да ме докосне, и тя остана така, във въздуха. — Какво лошо има в това? Не искам да те принуждавам, но какво лошо има? Ще идем там, ще си кажеш приказката, после ще ме придружиш, ще ме почакаш и случаят е приключен. Дори по-малко от час, искам да ти кажа. Разбираш, нали?
— Да, господине.
Поиска да вечеря, преди да се приберем в хотела. На масата, в един ужасно пуст и тъжен ресторант, от парче шунка и един бульон с яйце се почувства напълно сит. Порови малко в гроздето, без да хапне. Не каза почти нищо, бе разсеян, цигарата му димеше сама в пепелника. Не прояви никакъв интерес какво меню съм си избрал, не ме попита нищо.
На път за хотела обаче се ободри, чувах го да си подсвирква някаква стара песничка, размахвайки весело бамбуковия бастун пред себе си.
Небето се бе обляло в тъмнозелено, в далечината изпъкваха розови и сиви зидове, накацали по хълма. Но всичко това, което виждах, бе чуждо за очите ми — образи от един чужд за мене свят, дори противен — свят, който бързо изчезваше, без да остави следа.