Преди да се качи в стаята си, пи отново и трябваше да стоя до него в бара, да го чакам. Погълнато от своето вестниче, момчето зад бара едва ни удостои с поглед.
Накрая се опитах да кажа:
— Защо да ходим при онази там утре, а не днес? Сега не е ли по-добре, щом като сме решили? Утре отново сме на път.
Възпротиви се с глас, който прозвуча сипкав и далечен.
— Не, тази вечер не. Вечер не обичам. А и още не съм готов. Трябва да си помисля. Ще пътуваме утре вечер. Но следобеда с новите ни дрехи ще бъде по-друго. Повярвай ми, Чичо.
— Да, господине.
Горе го придружих из стаята, която той обиколи за няколко минути и бързо опозна с резки опипвания на бастуна си. Големият пакет с новите дрехи стоеше на един стол, увит в елегантна хартия.
— Да го отворим, но ще мерим утре. Нямаме бърза работа — рече уморено. — Куфарът на масата ли е? Достатъчно. Отивай си, ще те повикам след половин час.
Седнах на леглото и зачаках, без да посмея да се разсъблека. Когато ме повика, вече си беше легнал, облечен в пижама, изкуствената му ръка в ръкавица бе отпусната върху чаршафа, пепелникът и часовникът му поставени наблизо, отдясно.
— Купи ли вестник? От Торино ли? Отлично. Понякога обявленията за женитба са най-хубавото нещо на света. Седни, застани удобно. Чети набързо — рече той.
Започнах:
— Висока, банкова служителка. Северна Италия, тридесет и девет годишна, спортистка, добри връзки, търси висок…
Продължих така до края на двете къси колонки, без да прекъсна, въпреки засъхналата ми уста.
Той пушеше заслушан, от време на време издаваше къс гърлен смях или измърморваше нещо неясно. Душеше, кривеше уста, размахваше из въздуха ръка като диригент вместо иронично одобрение или престорено съчувствие. Лицето му се открояваше синкаво на бялата възглавница от прекалено ярката светлина в стаята.
— Изрежи това обявление за изисканата сладурана, висока един и петдесет, с артистичен темперамент — рече той накрая. Едно от добрите. В джоба на куфара ми има един голям плик. Сложи обявлението там. Имам стотици. Събирам най-духовитите. Когато човек не е в настроение, нищо по-добре не се отразява от това, да ги чуе отново всичките.
Направих каквото ми каза и останах за миг прав до леглото. Зад стената се чу ясно шумът на асансьора, после гласове, които бързо заглъхнаха.
— Отивай си, Чичо. Лека нощ — каза тъжно той. — А, чакай, забравих моето добро дело.
Накара да му донеса една папчица, съдържаща листа и пликове с името на хотела.
— Имаш ли писалка?
Постави папката на коленете си, закрепи я с изкуствената си ръка, опъна листа и след като проследи внимателно очертанията му с десния си палец, започна да пише. Бавно, буква след буква, отделени: едно главно „Л“, после „А“, „Й“, „Н“… Овалът на „О“-то накрая едва не му излезе от листа.
— Това е за лелята. Нали си спомняш моята братовчедка-леля? — попита той, подавайки ми папката. — Не се възмущавай. Отдавна е свикнала. Забавлява се. Преструва се, че се ядосва, и после се оплаква на Барона, който побеснява. Да не забравим да го пуснем утре. Ще ти продиктувам адреса.
Докато пишех, намери сили за нов смях, но много вял.
— Сега върви, спи, ако можеш. — После добави, повдигайки лениво изкуствената си ръка: — Аз трябва да се демонтирам. Да бих могъл да демонтирам и главата си…
— Ако искате да ви помогна — казах.
— Не ставай смешен — рече той и избухна ядовито, през зъби: — И най-вече не бъди лицемер. Защото това си ти, лицемер. У теб живот няма, кръв във вените ти не тече. Чувал с пепел си ти. Ето какво са твоите двадесет години. Пет пари не давам за тях, ни за теб или за такива като теб. Дрипльовци, това сте вие. Такава е и вашата неделна човечност. Отивай, отивай да хъркаш, защото вече съм ти взел мярката и съм разбрал кой си. Знам, че се надяваш да се спасиш, затваряйки устата си. Махай се от очите ми и не смятай, че сега можеш да се измъкнеш. Ако усетя, че излизаш, ще те подредя до края на военната служба. Заминавай! Ставане в осем часа.
Понесох тази вихрушка повече смутен, отколкото обиден. Размърдах краката си по пода и се скрих в стаята си.
Бе горещо, усещах дъх на застоял въздух, отворих прозореца. Долу минаваше тъмна, пуста уличка. Шумовете на града се носеха високо, тия от гарата — наблизо — скърцащи и остри. Усещах краката си изтръпнали, но главата си бистра. Не ми се спеше. Облегнат на прозореца, се опитах да изпуша последната си цигара, стараейки се да не мисля какъв никаквец съм.