От интернет страниците, посветени на изкуството на пърформанса, Били научи, че този творец на смъртта винаги избягва камерите и фотографите. Според Валис изкуството трябваше да е по-важно от създателя си. Тази философия му даваше възможност да се радва на слава и богатство, като в същото време запазваше известна анонимност.
На www.valisvalisvalis.com имаше официален портрет. Той не беше снимка, а реалистична скица, автопортрет. Може би портретът нарочно се различаваше донякъде от истинския образ на Валис, но Били го позна веднага. Това беше клиентът, който пи „Хайнекен“ в понеделник следобед и се забавлява с подробния разказ на Нед Пиърсол за това как Хенри Фридъл е умрял заради градинско джудже.
Интересен човек си ти, Били Барман.
Още в онзи момент психопатът е знаел фамилията на Били, макар да се преструваше, че не е така. Трябва да е знаел почти всичко за него. По причини, които само Валис би могъл да разбере, той се бе спрял на Били Уайлс, бе проучил живота му и го бе избрал за това представление.
Под портрета имаше линкове. Един от тях се казваше ЗДРАВЕЙ, БИЛИ. Макар че вече малко неща можеха да го учудят, той гледа линка в продължение на минута. Накрая премести мишката и натисна бутона. Портретът изчезна. На екрана се появи инструкция: ЛИЧНО НИВО — ВКАРАЙ КОДА.
Били отпи от кафето. Напечата УАЙЛС и натисна клавиша ENTER. Веднага получи отговор: ТИ СИ ДОСТОЕН. Тези три думи постояха пред очите му десет секунди и образът на екрана изчезна. Това беше всичко.
Отново се появи автопортретът на Валис. Под него вече нямаше линк ЗДРАВЕЙ, БИЛИ.
Глава 69
Огромният художествен макет не беше осветен. Колелата, маховиците, скоростните лостове, коляновите валове, щангите, тръбите и странните бобини се стопяваха в мрака. Изтормозена и обсадена, гигантската човешка фигура се бореше мълчаливо под черния си саван. Жълто-моравата палатка тънеше в сянка, но прозорците на голямата каравана приканваха с кехлибарената си светлина.
Били първо спря на банкета на магистралата, за да я огледа от разстояние.
Шестнайсетте творци и майстори, които строяха макета под ръководството на Валис, не живееха при него. За тях бяха наети стаи за шест месеца в хотела на Винярд Хилс. За разлика от тях, Валис беше отседнал тук от началото и щеше да остане до края. Подвижният дом беше включен към мрежите за електро и водоснабдяване.
Резервоарите с отходните води се изпомпваха два пъти в седмицата от частна компания. Собственикът й, Глен Гортнър, се гордееше с именития си клиент, макар да смяташе, че е по-добре с отпадните води да изхвърли и макета.
Когато пое по полегатия склон към поляната, Били още не беше решил дали да спре до караваната, или да мине покрай нея. Зави и се отправи към далечния край на подвижния дом.
Вратата към кабината беше отворена. Стълбите бяха облени в светлина, която образуваше на земята постелка за добре дошли.
Били спря. Остави мотора да работи, единият му крак бе на спирачката, а другият бе готов да натисне газта.
Повечето от прозорците нямаха пердета. Зад тях не се виждаше никой. Завеси имаха само прозорците в задната част, вероятно спалнята. Лампите там също светеха и светлината им се процеждаше през златистата материя. Ще, не ще, Били стигна до заключението, че го очакват. Не желаеше да приеме тази покана. Искаше да си тръгне, ала нямаше къде да отиде.
По-малко от двайсет и четири часа оставаха до полунощ, когато щеше да бъде извършено обещаното „последно убийство“. Барбара беше в опасност.
Заради уликите, вероятно подхвърлени от Валис, можеха да заподозрат Били в изчезването на няколко души, за които полицията скоро щеше да научи: Лани, Ралф Котъл и червенокосото момиче. Някъде из къщата или гаража му или заровена в двора се намираше и ръката на Жизел Уинслоу. Със сигурност имаше и други сувенири.
Той дръпна ръчната спирачка на колата, угаси фаровете, но не и мотора.
Близо до тъмната палатка стоеше джип „Линкълн Навигейтър“. Явно това беше колата, която Валис използваше за пътуване из района.
Ти си достоен.
Били си сложи нов чифт латексови ръкавици. Лявата му ръка беше леко схваната, но не го болеше. Съжаляваше за викодина, който беше изпил в дома на Лани. За разлика от повечето болкоуспокоителни, викодинът не замъгляваше разума, но Били се притесняваше, че ако възприятията и рефлексите му са отслабени дори с половин процент, това може да му струва живота. Надяваше се таблетките кофеин и кафето да компенсират ефекта му. Също и лимоновият пай.