Движение, ускорение, удар.
Плът, кръв, кости.
Макар да нямаше рима и ритъм, тази триада доста напомняше на куплет от стихотворение. И като всяка дълбока поезия значението му не се намираше на повърхността.
Били имаше странното чувство, че тези три реда са три отговора и че ако разбере какви са въпросите, ще разбере и кой е убиецът. Дали това чувство бе правдива интуиция, или заблуда сега нямаше време да мисли. Трябваше да изхвърли трупа на Лани, а и този на Котъл. Били беше почти убеден, че ако погледне часовника, ще види стрелките за минутите и часовете да бягат със скоростта на секундарника.
Третият документ на дискетата се казваше КОГА и докато Били го отваряше, мъртвецът под бюрото го грабна за крака. Ако можеше да си поеме дъх, Били щеше да извика. Но когато най-сетне секналият му дъх изригна от гърлото му, той осъзна, че обяснението е просто. Мъртвецът не го беше сграбчил. В превъзбудата си Били беше притиснал крак в трупа. Сега отново прибра краката си под стола.
Текстът на документа, озаглавен КОГА, нямаше особена нужда от интерпретация, за разлика от ЗАЩО и КАК.
Последното ми убийство — в четвъртък, в полунощ.
Твоето самоубийство — скоро след това.
Глава 32
Последното ми убийство — в четвъртък, в полунощ.
Твоето самоубийство — скоро след това.
Били погледна часовника си. Дванадесет и нещо следобед, сряда. Ако психарят говореше сериозно, представлението му, или каквото там беше, щеше да завърши след трийсет и шест часа. Адът е вечен, но земният ад по дефиниция има край.
„Последното убийство“ не означаваше непременно, че предстои само едно. За ден и половина изродът бе убил трима души и през следващия ден и половина можеше да е не по-малко производителен.
Жестокост, насилие, смърт.
Движение, ускорение, удар.
Плът, кръв, кости.
От деветте думи Били се спря на най-показателната. Ускорение. Движението беше започнало с първата бележка под чистачката на предното стъкло на колата му. Ударът щеше да бъде последното убийство, което щеше да го докара до самоубийство.
Междувременно, с нарастваща скорост върху Били се сипеха нови и нови предизвикателства, които го изваждаха от равновесие. Думата ускорение сякаш обещаваше, че най-бързите пропадания с това страховито увеселително влакче тепърва предстоят.
Не можеше да не вярва на обещанието за ускорение, нито на увереното твърдение, че ще се самоубие. Самоубийството беше смъртен грях, а Били знаеше, че е повърхностен, слаб в някои отношения, че има недостатъци. В момента не беше способен на самоунищожение, но сърцата и умовете могат да бъдат разбити. Не беше много трудно да си представи какво би го докарало до такова нещо. Никак не беше трудно. Смъртта на Барбара Мендел сама по себе си не би го довела дотам. Той се бе готвил за нея почти четири години. Беше се примирил с идеята да живее дори без надеждата тя да се оправи.
Начинът на убийството й обаче би могло да упражни фатален натиск върху психиката на Били и той да се срине. В коматозното си състояние тя можеше да не осъзнае какво прави убиецът с нея. И все пак, мисълта, че е била подложена на болка, на гнусен тормоз, на огромни унижения би го изпълнила с ужас, който би го пречупил. Имаше работа с човек, който пребиваше красиви млади учителки до смърт и смъкваше кожата на женски глави.
Освен това, ако изродът смяташе да направи така, че да го изкара виновен за убийството не само на Жизел Уинслоу, Лани и Ралф Котъл, но и на Барбара, Били не би могъл да понесе месеците, в които щеше да се превърне в медийна сензация, публичността на делото, нестихващото подозрение, с което щяха да го гледат, дори да го оправдаеха.
Психопатът убиваше за удоволствие, но освен това имаше цел и план. Каквато и да бе целта, планът можеше да убеди полицията, че Били е очистил другите жертви, преди да посегне на Барбара в „Шепнещите борове“, за да изглежда, че в областта действа жесток сериен убиец, и така да отклони вниманието от себе си.
Ако изродът проявеше хитрост, а това беше сигурно, властите щяха да налапат тази теория като лъжица ванилов сладолед. В крайна сметка, в техните очи Били имаше сериозен мотив да ликвидира Барбара. Медицинските й разноски се покриваха от попечителския фонд на стойност седем милиона долара, основан от корпорацията като компенсация за уврежданията, довели до комата й. Били беше главният от трима попечители, които управляваха фонда. Ако Барбара умреше по време на комата, Били беше единственият й наследник. Той не искаше парите, нито цент от тях, и нямаше да ги задържи, ако ги наследеше. Стигнеше ли се до тъжния край, щеше да ги дари.