— Имам си живот. — Тонът на Били беше прекалено рязък, като се има предвид че Хари му беше приятел и добър човек.
— Можеш да се грижиш за Барбара, да бъдеш верен на спомените за нея, и пак да имаш свой живот.
— Тя не е просто спомен. Тя е жива. Хари, ти си последният човек, на когото бих искал да ми се наложи да фрасна един.
Хари въздъхна.
— Прав си. Никой не може каже на сърцето ти какво трябва да чувства.
— По дяволите, Хари, никога не бих те фраснал.
— На уплашен ли ти приличам?
— Ти си все същият. Приличаш на палячо — позасмя се Били.
По стъклото на прозореца и в стаята зашариха грациозните сенки на огрените от слънцето маслинови дървета.
След известно мълчание Хари Аваркян каза:
— Има случаи, когато хора, изпаднали в кома след хранително отравяне, излизат от нея без сериозни увреждания.
— Случва се, макар и рядко — съгласи се Били.
— Рядко не е същото като никога.
— Опитвам се да гледам реалистично на нещата, но хич не ми се ще.
— Навремето много обичах картофена крем-супа — заяви Хари. — Сега само да я видя на полица в супермаркета и започва да ми се повдига.
Една събота, докато Били работеше в бара, Барбара беше отворила консерва със супа за вечеря. Картофена крем-супа. Беше си препекла и сандвич с кашкавал. Когато не вдигна телефона в неделя сутринта, Били отиде до апартамента й и отключи. Намери я в безсъзнание на пода в банята.
В болницата бързо я сложиха на антитоксин и спасиха живота й. И сега тя спеше и спеше. Докато не се събудеше, ако изобщо се събудеше, степента на мозъчно увреждане не можеше да бъде точно определена.
Производителят на супата беше реномирана компания, която веднага изтегли цялата партида от магазините. Бяха над три хиляди консерви, заразени бяха само шест от тях. По никоя нямаше видими признаци на издуване, следователно страданието на Барбара беше спасило поне шестима души от подобна съдба. Били обаче така и не можа да намери утеха в този факт.
— Тя е прекрасна жена — обади се Хари.
— Макар че е бледа и слаба, аз още я намирам красива — промълви Били. — И някъде дълбоко вътре тя е жива. Говори от време на време — нали съм ти казвал. Вътре в себе си тя е жива и мисли.
Очите му бяха приковани върху сенките на маслиновите дървета, които лупата на прозореца хвърляше по бюрото.
Не поглеждаше към Хари. Не искаше да види съжалението по лицето на адвоката.
След малко адвокатът подхвана отново разговор за времето, а после Били го попита:
— Чу ли, че в Принстън или Харвард учените се опитват да създадат прасе с човешки мозък?
— Навсякъде се занимават с такива идиотщини — отвърна Хари. — Няма да се научат. Колкото по-умни стават, толкова повече затъпяват.
— Какъв ужас!
— Те не виждат ужаса. Виждат само славата и парите.
— Аз не виждам славата.
— Каква славно е имало в Освиенцим? Ама някои са я виждали.
Настъпи кратка пауза, след която Били погледна Хари в очите.
— Много ме бива да развеселявам хората, нали?
— Не съм се смял така от времената на Абот и Костело.
Глава 36
От магазин за електроника в Напа Били си купи видеокамера, която наред с обичайните функции можеше и да прави серия от последователни снимки с интервал от няколко секунди между всяка. При втория режим, заредена с подходящ диск, системата можеше да осигури запис на цяла седмица наблюдение, подобно на камерите за сигурност по магазините. Заради счупения прозорец на колата там не можеше да оставя ценни предмети, затова плати покупките си и уреди да мине да ги вземе след половин час.
Тръгна да търси автомат за продажба на вестници. Намери такъв пред една аптека. Водещата новина беше свързана с Жизел Уинслоу. Учителката беше убита в ранните часове на вторник сутринта, но трупът й беше открит едва късно следобед, или преди по-малко от двайсет и четири часа. Снимката, поместена във вестника, не беше онази, пъхната в книгата в скута на Лани Олсен, но и двете бяха на същата хубава жена.
С вестника в ръка Били отиде до главния клон на окръжната библиотека. Вкъщи имаше компютър, но не и достъп до интернет, а библиотеката предлагаше и двете. Беше сам в компютърния сектор. Другите посетители четяха по масите или разглеждаха книгите по етажерките. В крайна сметка бъдещето на библиотеките може би не беше в „алтернативите на книгите“.