Докато пишеше художествена литература, той бе използвал интернет за търсене на информация. По-късно това му даваше възможност да се разсее, да избяга от действителността. През последните две години обаче въобще не беше влизал в мрежата. Междувременно нещата се бяха променили. Достъпът бе по-бърз, също и търсенето.
Били написа няколко думи в търсачката. Не получи никакви резултати и промени ключовите думи, после още веднъж. Възрастовото ограничение за консумацията на алкохол бе различно в различните щати. На много места Стийв Зилис не би имал право да работи като барман, докато не навърши двайсет и една години, затова Били махна барман от ключовите думи.
Стийв работеше в бара само от пет месеца. Двамата с Били не си бяха разменяли биографиите. Били смътно си спомняше, че Стийв е следвал висше образование, но не се сещаше къде. Реши да търси и с думата студент. Навярно думата убийство щеше да ограничи броя на намерените резултати, затова я замени с насилие. Получи един резултат, от вестник „Денвър Поуст“. Статията бе отпреди пет години и осем месеца. Въпреки че Били си напомни да не отдава прекалено значение на съдържанието й, информацията му се видя много интересна.
През въпросния ноември, от Университета на Колорадо в Денвър беше изчезнала осемнайсет годишна студентка на име Джудит Сара Кеселман. В началото не се споменаваше за насилие. Изглежда, това беше първият материал върху изчезването й. В него се цитираше изказване на друг студент от същия университет, деветнайсетгодишния Стивън Зилис, според който Джудит била „чудесно момиче, състрадателно и грижовно, приятелка с всички“. Той бил разтревожен, защото считал Джуди за „твърде отговорна, за да изчезне за няколко дни, без да сподели с никого плановете си“.
Били използва в търсачката името Джудит Сара Кеселман и намери десетки резултати. Подготви се психически да научи, че трупът й е бил открит с изрязано лице.
Захвана се да чете, отначало дума по дума, но после информацията започна да се повтаря и той взе да кара по диагонала. Често се цитираха изказвания на приятели, роднини и преподаватели на Джудит Кеселман, но името на Стийв Зилис повече не се споменаваше. След като прегледа множество материали, стана ясно, че от Джудит не е била намерена и следа. Тя бе изчезнала така безвъзвратно, все едно бе преминала в друга вселена. Историята бе все по-рядко отразявана до идването на Коледа в онази година. През новата за нея почти не се споменаваше.
Медиите предпочитаха трупове на мъртъвци пред изчезналите, кръвта пред мистерията. Винаги се намираше някое ново и по-вълнуващо насилие.
Последната статия беше написана на петата годишнина от изчезването на Джудит. Тя бе публикувана в „Ориндж Каунти Реджистър“, издаван в Лагуна Бийч, Калифорния. Журналистът, изпълнен със съчувствие към скръбта на семейство Кеселман, пишеше за неугасващата им надежда, че Джудит е все още жива. Че някак е оцеляла, че е някъде там и един ден ще се завърне вкъщи.
Тя бе специализирала музика. Свирела добре на пиано и китара, харесвала госпъл. Обичала кучетата и дългите разходки по плажа. Бяха публикувани две нейни снимки. И на двете тя изглеждаше закачлива, весела и мила. Макар че не бе познавал Джудит Кеселман, Били не можеше да понесе да гледа спокойно младото й свежо лице на човек с обещаващо бъдеще. Той подбра няколко статии и ги разпечата, за да ги прегледа отново по-късно. Пъхна ги между страниците на купения вестник. На тръгване, минавайки покрай масите за четене, той чу мъжки глас.
— Били Уайлс. Откога не сме се виждали.
На една от масите, широко усмихнат, седеше шериф Джон Палмър.
Глава 37
ОБЛЕЧЕН В УНИФОРМА, БЕЗ ШАПКА, ШЕРИФЪТ приличаше повече на политик, отколкото на служител на закона. Всъщност неговият пост бе изборен и затова той беше и полицай, и политик. Беше така грижливо подстриган, че изглеждаше почти превзето, и беше обръснат гладко като нектарина. С избелените си до съвършенство зъби и с чертите си, достойни за римска монета, той изглеждаше с десет години по-млад. Беше готов да застане пред камерите.
Въпреки че седеше на маса за четене, пред Палмър нямаше нито списание, нито вестник, нито книга. Имаше вид на човек, който вече няма какво да учи.
Палмър не се изправи. Били остана прав.
— Какво ново из лозарския край? — попита Палмър.
— Много лозя — отвърна Били.
— Още ли работиш като барман?
— Бармани винаги се търсят. Това е третата най-стара професия.
— Коя е втората, след проститутките?