— Политиците.
Шерифът изглеждаше развеселен.
— Още ли пишеш книги?
— По малко — излъга Били.
В един от публикуваните му разкази имаше герой, който бе тънко завоалиран портрет на Джон Палмър.
— Събираш информация за книгите ли?
От мястото, където седеше, шерифът имаше изглед към компютъра, на който беше работил Били, макар и не към екрана. Може би имаше начин Палмър да провери какво е правил — ако обществените компютри пазеха информация за въведените данни. Не, едва ли. Освен това имаше закони за поверителността на информацията.
— Да — проговори Били. — Събирам информация.
— Един от моите хора те е видял да спираш пред кантората на Хари Аваркян.
Били не каза нищо.
— Три минути след като напусна кантората, ти изтече разрешеното време за паркиране.
Това можеше да е вярно.
— Пуснах две монети по четвърт долар вместо теб.
— Благодаря.
— Прозорецът на шофьорската врата е счупен.
— Малък инцидент — обясни Били.
— Не е нарушение на правилника, но трябва да го поправиш.
— Запазил съм час в сервиза за петък — излъга Били.
— Това не те притеснява, нали? — попита шерифът.
— Кое?
— Това, че си говорим така. — Палмър огледа библиотеката. Наблизо нямаше никой. — Само ние двамата.
— Не ме притеснява — отвърна Били.
Той имаше пълното право да си тръгне, но остана, решен да не дава никакви признаци, че се страхува.
Преди двайсет години, когато беше на четиринайсет, Били Уайлс бе подложен на разпит по начин, който трябваше да сложи край на кариерата на Джон Палмър в полицията. Вместо това Палмър беше повишен от лейтенант в капитан, а после и в майор. След време той се кандидатира за шериф и бе избран. Два пъти. Хари Аваркян имаше кратко обяснение за възхода на Палмър и твърдеше, че го е чул от подчинените му — лайното има свойството да изплува на повърхността.
— Как е госпожица Мендел? — попита Палмър.
— Без промяна.
Били се зачуди дали Палмър знае за обаждането на 911. Не би трябвало Наполитино и Собиески да са докладвали за него, особено като се има предвид, че бе фалшива тревога. Освен това двамата сержанти работеха в клона на Сейнт Хелена. Макар че шериф Палмър обикаляше целия район, канцеларията му беше тук, в седалището на окръга.
— Много тъжна работа — каза Палмър.
Били замълча.
— Добре поне, че с всичките тези пари, до края на живота си ще получава най-добрите грижи.
— Тя ще се оправи. Ще излезе от комата.
— Наистина ли го вярваш?
— Да.
— При всичките тези пари — надявам се, че си прав.
— Прав съм.
— Заслужава шанса да им се порадва.
Били имаше каменно изражение и с нищо не издаваше, че разбира недвусмисления намек на Палмър.
Шерифът седеше небрежно отпуснат на стола, прозяваше се и се протягаше — сигурно се чувстваше като котка, която си играе с мишка.
— Хората ще се зарадват, като разберат, че не си се изчерпал, че още пишеш по малко.
— Кои хора?
— Онези, които харесват книгите ти, естествено.
— Познаваш ли такива?
Палмър сви рамене.
— Не се движа в подобни кръгове. Но съм сигурен в едно.
Понеже шерифът искаше да го попитат „В какво?“, Били не го попита.
След като почака малко, Палмър каза:
— Сигурен съм, че майка ти и баща ти биха се гордели с теб.
Били му обърна гръб и излезе от библиотеката. След прохладата вътре, осигурена от климатика, лятната горещина сякаш го връхлетя. Когато си поемаше дъх, чувстваше, че се задушава, а когато издишаше — че го душат. А може би причината не бе горещината, а миналото му.
Глава 38
Били караше бързо по път 29, ту на сянка, ту на слънце. Прочутата плодородна долина започна да се стеснява, отначало незабележимо, после осезателно, а той се чудеше какво да направи, за да предпази Барбара.
Попечителският фонд можеше да покрие разноските за денонощна охрана, докато Били намереше психопата или той го убиеше. Парите не бяха проблем. Но градът не беше голям и в телефонния указател не се намираха много частни охранителни фирми.
Би било рисковано да обяснява на пазачите защо има нужда от тях. Ако им кажеше цялата истина, щеше да стане ясно, че е свързан с три убийства, за които най-вероятно психопатът щеше да му припише вината. Ако премълчеше повечето факти, пазачите нямаше да знаят с кого си имат работа. Животът им щеше да бъде изложен на опасност.