— Чистачите ще са ти благодарни.
— Но молитвата преди лягане, колкото и да е искрена, не ти създава сериозно неудобство.
— Разбирам.
— Сигурен съм, че молитвата ще има по-голямо значение и ще бъде по-резултатна, ако изисква някаква саможертва, например поне една безсънна нощ.
— Никога не съм мислила за това.
— Искам от време на време да оставам да се моля при нея цяла нощ — продължи Били. — Ако не помогне на нея, поне ще помогне на мен.
Чувайки се какво говори, Били си каза, че думите му звучат толкова фалшиво, все едно идеха от устата на телевизионен евангелист, проповядващ въздържание, след като са го хванали без гащи с проститутка на задната седалка на лимузина. Явно казаното прозвуча съвсем различно на Гретхен Норлий, защото очите й зад стоманените рамки на очилата се навлажниха от съчувствие.
Били се ужаси и разтревожи от новооткрития си талант да манипулира хората. Когато лъжецът станеше прекалено изкусен в лъжата, можеше да загуби способността да различава истината и сам да бъде заблуден по-лесно. Навярно един ден щеше да плаща за това, че пързаляше добра жена като Гретхен Норлий, както се плаща за всяко нещо на този свят.
Глава 41
Били вървеше по коридора към стаята на Барбара в западното крило, когато нейният лекар, д-р Джордан Фериър, излезе от стаята на друг пациент. Двамата едва не се сблъскаха.
— Били!
— Здравейте, доктор Фериър.
— Били, Били.
— Май ме чака конско.
— Ти ме избягваш.
— Старая се, доколкото мога — призна Били.
Доктор Фериър беше на четирийсет и две, но изглеждаше по-млад. Имаше пясъчноруса коса, зелени очи, беше вечно усмихнат и неуморим търговец на смърт.
— Закъсняваме няколко седмици с шестмесечната оценка на състоянието на Барбара.
— Тази шестмесечна оценка е ваша идея. На мен ми стига една оценка на всеки десет години.
— Хайде да отидем при Барбара.
— Не, няма да говоря за това пред нея — отказа Били.
— Добре.
Доктор Фериър хвана Били за ръката и го заведе във фоайето, където ходеше персоналът, когато бе в почивка. Там нямаше никой. Чуваше се бръмченето на автоматите за храни и напитки, готови да отпуснат висококалорични, високомаслени, висококофеинови сладости на медицинските работници, които знаеха последиците на лакомията, но имаха благоразумието да не бъдат прекалено строги към себе си.
Фериър издърпа един от белите пластмасови столове до оранжева маса. Тъй като Били не последва примера му, докторът въздъхна, бутна стола обратно и остана прав.
— Преди три седмици направих оценка на състоянието на Барбара.
— Аз й правя по една всеки ден.
— Не съм ти враг, Били.
— Не личи много по това време на годината.
Фериър беше трудолюбив лекар, интелигентен, талантлив и добронамерен. За нещастие университетът, който му бе дал дипломата, му бе внушил онова, което в тяхното съсловие наричаха „практична етика“.
— Състоянието й въобще не се е подобрило — отбеляза Фериър.
— Но и не се е влошило.
— Вероятността тя да си възвърне когнитивните способности…
— Понякога тя говори, знаете го — прекъсна го Били.
— Смислени ли са думите й?
— Понякога.
— Дай ми пример.
— Сега не се сещам. Ще трябва да прегледам записките си.
Фериър имаше одухотворен поглед и знаеше как да го използва.
— Тя беше прекрасна жена, Били. Като изключим теб, никой не я е уважавал повече от мен. Сега обаче тя не води смислен живот.
— За мен животът й е много смислен.
— Но не ти си който страда, а тя.
— Не изглежда, че страда — възрази Били.
— Не можем да бъдем сигурни, нали?
— Именно.
Барбара бе харесвала Фериър и това бе една от причините Били да не го смени.
Някъде дълбоко в себе си тя може би съзнаваше какво става около нея. В такъв случай вероятно би се чувствала в по-голяма безопасност, знаейки, че за нея се грижи Фериър, а не някой непознат лекар. Понякога тази ирония беше като точило, което превръщаше чувството за несправедливост у Били в острие на бръснач.
Ако тя знаеше каква етика беше внушена на Фериър, ако знаеше, че той е убеден в мъдростта и правото си да решава дали бебе със синдрома на Даун или с друг недъг, или жена в кома водят смислен живот, навярно би избрала друг лекар. Ала тя не знаеше.