— Тя беше толкова енергична и жизнена — продължи Фериър. — Не би искала да лежи пасивно години наред.
— Тя не лежи пасивно. Не е загубена на дъното на морето. Носи се близо до повърхността. Още малко и ще изплува.
— Разбирам колко те боли, Били, повярвай ми. Но ти не разполагаш с необходимите медицински познания, за да оцениш състоянието й. Тя не е близо до повърхността. Никога няма да изплува.
— Спомням си нещо, което каза онзи ден: „Искам да знам какво казва. Морето. Какво казва то, отново и отново.“
Фериър го изгледа със смесица от съчувствие и раздразнение.
— Това ли е най-добрият ти пример за смислено изказване?
— В Хипократовата клетва не се ли казва да не причиняваш вреда на болния?
— Вреда е това, да се изразходват ограничени ресурси за безнадеждни случаи.
— Тя не е безнадежден случай. Понякога дори се смее. Близо е до повърхността и разполага с достатъчен капитал.
— Който може да донесе нещо добро, ако се използва правилно.
— Парите не ми трябват.
— Знам. Не си човек, който би изхарчил и цент за себе си. Но ти би могъл да ги насочиш към хора, които имат по-голям шанс за приемливо качество на живот от нея, хора, на които е по-вероятно да помогнат.
Били имаше още една причина да търпи Фериър. Неговите показания се бяха оказали толкова убедителни, че производителят на картофената крем-супа бе решил изплати компенсация, без да се стига до съд.
— Мисля само за нейно добро — продължи Фериър. — Ако аз бях в нейното състояние, не бих желал да съм прикован на легло години наред.
— И аз бих се съобразил с желанието ви. Но ние не знаем какво желае тя.
— Не е нужно да правим нещо, за да я оставим да си отиде — напомни му Фериър. — Достатъчно е да бъдем пасивни. Да махнем сондата за хранене.
Поради комата Барбара не можеше да преглъща както трябва и храната щеше да попадне в белите й дробове.
— Да махнем сондата и да оставим природата да си свърши работата.
— Да я уморим от глад.
— Не, да я оставим да си отиде.
Това, че Фериър беше откровен относно етичните си схващания, бе третата причина Били да го търпи. Друг на негово място можеше да прикрива убежденията си… Да си въобразява, че е ангел или оръдие на милосърдието.
Фериър излагаше същия аргумент пред Били на всеки шест месеца, но не действаше без неговото съгласие.
— Не — рече Били. — Няма да правим нищо. Ще продължим както досега.
— Четири години са дълго време.
— Смъртта е по-дълга.
Глава 42
В шест часа вечерното слънце огряваше лозята и обливаше прозореца с лятна светлина, живот и изобилие.
Под бледите клепачи очите на Барбара Мендел следяха случващото се в ярките й сънища.
Седнал на високия стол до леглото й, Били й разказваше.
— Видях се с Хари днес. Той още се усмихва, когато си спомня как ти го наричаше „палячо“. Най-голямото му постижение било, че никога досега не са го лишавали от адвокатски права.
Не спомена нищо за другите случки от деня — те не биха повдигнали духа й.
От отбранителна гледна точка, двете слаби места на стаята бяха вратата към коридора и прозорецът. Банята беше без прозорци. Прозорецът имаше щори и резе. Вратата не се заключваше.
Като всяко болнично легло, това на Барбара беше на колела. В четвъртък вечер, когато наближеше полунощ, Били можеше да я изкара оттук, където убиецът очакваше да я намери, и да я заведе в друга, по-безопасна стая.
Към нея нямаше прикрепени животоподдържащи системи или монитори. Контейнерът с храната и помпата на сондата бяха закачени за пилон, монтиран върху рамката на леглото.
Пунктът на медицинските сестри се намираше по средата на дългия коридор, откъдето не се виждаше нейната стая, която бе след завоя на коридора, в западното крило. С малко късмет той би могъл да премести Барбара в последния момент, без да го видят, и да се върне тук да чака психопата. Ако се стигнеше, разбира се, до подобен кризисен момент. Което Били очакваше да стане, макар и не с радост.
Той остави Барбара сама и тръгна из западното крило, като поглеждаше в стаите на другите пациенти, надникваше в малките складове и стаите за къпане. Преценяваше доколко стават за скривалище.
Когато се върна в стаята на Барбара, тя говореше.
„… мокър до кости… окалян… окуцял от ходене по камънаци…“