Думите й подсказваха, че сънува лош сън, но не и тонът на гласа й. Тя говореше тихо, като в унес.
„… изпорязан от остри камъчета… ожулен от коприва… с раздрани от тръните дрехи…“
Били беше забравил да си вземе тефтерчето и химикалката. Но дори да ги носеше, не би имал време да седне, да се приготви и да запише всичко.
„Бързо!“ — каза тя.
Застанал до леглото й, той сложи ръка на рамото й, за да я успокои.
„Кажи го!“ — прошепна настойчиво Барбара.
Той се надяваше, че очите й ще се отворят и тя ще го погледне, но това не стана.
Барбара замлъкна и Били клекна да потърси кабела, който захранваше повдигащия механизъм на леглото. Щеше да му е нужен, ако на другата вечер се наложеше да я премести.
На пода, под ръба на високото легло, лежеше снимка, направена с цифров фотоапарат. Били я взе и се изправи, за да я разгледа на светлината.
„… ще пълзи ли, пълзи…“ — прошепна Барбара.
Той завъртя снимката три пъти, преди да разбере, че на нея има богомолка, явно мъртва, бледнееща върху избледнялата боя на дъските.
„… ще пълзи ли, пълзи… и ще го разпори…“
Внезапно шепотът потрепери по спиралните пътища навътре в ушите на Били, потрепери като агонизираща богомолка, разтърси го и го вледени.
През обичайните часове за посещение близки и приятели влизаха през предния вход и отиваха където искат, без да се разписват в регистър.
„… ръцете на мъртъвците…“ — прошепна тя.
Понеже Барбара имаше нужда от по-малко грижи в сравнение с пациентите в съзнание, с техните безброй оплаквания и желания, сестрите не влизаха при нея често.
„… грамадни камъни… зловещо червени…“
Някой дискретен посетител можеше да прекара тук половин час, без да го видят, че седи до леглото й, че влиза или излиза.
Не му се искаше да остави Барбара сама да говори на празната стая, макар че сигурно го беше правила безброй пъти досега. Тази вечер към многото задачи на Били се прибави още една, която не търпеше отлагане.
„… увиснали вериги… ужасно…“
Били пъхна снимката в джоба си, наведе се и целуна челото на Барбара. То беше хладно, винаги беше хладно.
Минавайки край прозореца, спусна щорите. В нежеланието си да си тръгне спря на вратата и я погледна.
Тогава тя изрече нещо, което му прозвуча познато, макар да не знаеше откъде.
„Мисис Джо“ — каза тя. — „Мисис Джо“.
Не познаваше никого с фамилия Джо, Джозеф, Джонсън, Джонас или друго подобно име. И все пак… струваше му се познато.
В ушите му отново потръпна призрачна богомолка. И по гръбнака. Били се помоли така искрено, както бе казал на Гретхен Норлий, и остави Барбара сама в може би последната безопасна за нея нощ.
Оставаха по-малко от три часа дневна светлина в небето, което бе толкова сухо, че в него нямаше и помен от облак. Слънцето бе ослепително като ядрена експлозия, въздухът бе замрял сякаш в очакване на катастрофален взрив.
Глава 43
Дворът зад дървената ограда не беше покрит с трева, която да се нуждае от косене. Вместо това имаше дебел килим от солейролия, а под изящните клони на американския ясен — дантелени сенполии.
Пътеката беше засенчена от тунел от грамофончета. Оркестрите от мълчаливи алени тромпети издигаха фуниите си към слънцето. Тунелът, предпремиера на здрача, водеше към слънчева предна веранда, където имаше саксии с червени цветя.
Къщата беше в стила на испанска вила. Макар и скромна, тя бе изящна и грижливо поддържана. Върху боядисаната в червено входна врата беше нарисуван черен птичи силует. Крилата на птицата бяха разперени, тя бе устремена нагоре. Били едва бе почукал и вратата се отвори, сякаш го очакваха, при това с нетърпение.
Айви Елджин го поздрави, без да се изненада, сякаш го беше видяла през стъклото на вратата. Тя обаче нямаше стъкло. Беше боса, носеше удобни жълто-кафяви шорти и свободна червена тениска, която не подчертаваше фигурата й. Дори да се скриеше под наметало с качулка и наметало, Айви пак би привличала околните, както лампата привлича молците.
— Не бях сигурен дали си вкъщи — каза Били.
— Сряда ми е почивен ден. — Тя отстъпи назад от вратата.
Застанал на слънчевия праг, Били се колебаеше дали влезе.
— Да, но може да си заета.
— Беля шамфъстъци в кухнята.
Тя се обърна и влезе вътре, като го остави да я последва, сякаш беше идвал хиляди пъти. Това бе първото му посещение.