Слънчевата светлина, просмукваща се през плътните пердета, и стоящата лампа със сапфиреносин абажур с пискюли се противопоставяха на сенките в хола.
Били забеляза, че подът е от тъмно дърво, мебелите са покрити с мастиленосин мохер, на земята имаше персийски килим. Декорацията беше от тридесетте години на двайсети век.
За разлика от Айви, той вдигаше шум, докато стъпваше. Тя пресече стаята все едно че между подметките й и дъските имаше пласт въздух, така, както горска силфида, решила да прекоси малко езерце, не набръчква повърхността на водата.
В задната част на къщата имаше кухня, голяма колкото хола. Дървената ламперия, шкафчетата със стъклени врати, белите плочки на пода с черни ромбове в средата и неизразимият с думи стил напомняха на чара на Ню Орлиънс, помисли си Били.
Два от прозорците между кухнята и задната веранда бяха отворени за проветрение. На един от тях седеше голяма черна птица. Тя стоеше като препарирана, но след малко вдигна глава.
Макар че Айви не каза нищо, Били се почувства поканен на масата и преди още да седне, тя сложи пред него чаша с лед, после му наля чай от една кана. Върху масата, покрита с мушама на червени и бели карета, имаше друга чаша чай, чиния с пресни череши, тава с необелени шамфъстъци и половин купа с вече обелени.
— Много хубава къща — рече Били.
— Беше на баба ми. — Тя взе три череши от чинията. — Тя ме отгледа.
Айви говореше тихо, както винаги. Дори в бара тя никога не повишаваше глас и все пак винаги успяваше да накара другите да я чуят.
Били не обичаше да разпитва, затова сам се учуди, когато се чу да казва също така тихо:
— Какво е станало с майка ти?
— Починала е при раждането — отвърна Айви, докато нареждаше черешите в редица на перваза до птицата. — А баща ми си намери нов живот.
Чаят беше подсладен с нектар от праскови и малко мента.
Айви се върна на масата, седна и продължи да бели фъстъците. Птицата се бе втренчила в Били и не обръщаше внимание на черешите.
— Това домашният ти любимец ли е? — попита Били.
— Взаимно си принадлежим. Той рядко прекрачва перваза, а тогава зачита моите правила за чистота.
— Как се казва?
— Още не ми е казал. Някой ден ще ми каже.
Били никога не се беше чувствал така освободен и същевременно леко разсеян. Иначе не би задал такъв странен въпрос.
— Кой се появи пръв — истинската птица или нарисуваната на вратата?
— Дойдоха заедно — беше нейният отговор, също толкова странен, колкото и въпроса.
— Какво е — гарга ли?
— По-аристократична птица е, гарван, и иска ние да вярваме, че не е нищо повече.
Били не знаеше какво да отговори, затова замълча. Мълчанието не го караше да се чувства неудобно и явно същото важеше и за нея. Той осъзна, че вече няма усещането, че трябва да бърза, с което бе тръгнал от „Шепнещите борове“. Времето вече не изтичаше. То просто нямаше значение тук.
Най-сетне птицата се зае с черешите. С острия си клюн тя ловко обелваше месото от костилките.
Дългите пъргави пръсти на Айви се движеха уж бавно, но камарата на обелените шамфъстъци в купата бързо растеше.
— Толкова е тихо тук — обади се Били.
— Защото стените не са пропити с години празни приказки.
— Как така?
— Баба ми беше глуха. Общувахме със знаци и записвахме каквото искахме да кажем.
В задния двор имаше цветя, като всички цветове бяха червени, наситеносини или лилави. Дори листец да помръднеше, щурец да се щурнеше или пчела да закръжеше около розите, през отворените прозорци не долиташе никакъв звук.
— Може би ти се слуша музика, но аз предпочитам без — каза Айви.
— Не обичаш ли музика?
— Тази в бара ми е предостатъчна.
— Аз харесвам креолска музика. И суинг — Тексас Топ Хендз, Боб Уилз и Тексас Плейбойз.
— Наоколо има достатъчно музика. Ако си достатъчно тих, ще я чуеш.
Явно той не беше достатъчно тих.
Били извади снимката на мъртвата богомолка от джоба си и я сложи на масата.
— Намерих я на пода в стаята на Барбара в „Шепнещите борове“.
— Задръж я, ако искаш.
— Значи, си ходила при нея?
— Да, ходя понякога.
— Не знаех.
— Тя се държеше много мило с мен.
— Ти започна работа в бара чак една година, след като тя изпадна в кома.
— Познавам я отпреди.
— Наистина ли?
— Държеше се мило с мен, докато баба ми беше в болницата, преди да умре.