Барбара беше работила като медицинска сестра и беше много добра в професията си.
— Колко често я посещаваш? — заинтересува се Били.
— Веднъж в месеца.
— Защо не си ми казала досега, Айви?
— Защото тогава трябваше да говорим за нея.
— Да говорим за нея?
— За нейното състояние, за страданията й — това дава ли ти покой? — попита Айви.
— Покой? Не. Как може да ми даде покой?
— А спомените за нея отпреди комата?
Той се замисли.
— Понякога.
Тя вдигна поглед от шамфъстъците и невероятните й очи с цвят на бренди срещнаха неговите.
— Тогава не говори за настоящето. Само за миналото.
След като бе свършил с две от черешите, гарванът спря да яде и протегна криле. Те се отвориха и затвориха безшумно.
Когато отново погледна Айви, тя се беше съсредоточила в беленето.
— Защо занесе тази снимка при нея? — попита той.
— Навсякъде, където ходя, нося последните снимки на мъртви същества.
— Защо?
— Заради гадаенето — напомни му тя. — Аз ги тълкувам, те предсказват.
Той отпи от чая си. Гарванът го наблюдаваше с отворена човка, сякаш пищеше. Не се чу никакъв звук.
— Какво предсказаха за Барбара? — попита Били.
Ведрото изражение и пророческият вид на Айви не издаваха дали тя премисля какво да отговори, или се колебае само защото мислите й бяха раздвоени между тукашния и някакъв друг свят.
— Нищо.
— Абсолютно нищо?
Тя беше дала отговора си. Нямаше друг. Богомолката от снимката на масата не каза нищо на Били.
— Как ти хрумна да гадаеш по мъртви същества? — попита той. — Баба ти ли ти даде тази идея?
— Не, тя не одобряваше. Беше старомодна, много набожна католичка. За нея вярата в свръхестественото беше грях, който застрашава безсмъртието на душата.
— Но ти не си съгласна с това.
— И да, и не — отвърна Айви по-тихо от обикновено.
Гарванът свърши с третата череша. Голите костилки бяха наредени една до друга на перваза, като знак, че спазва правилата за ред и чистота в къщата.
— Никога не съм чувала гласа на майка си — заяви Айви.
Отначало Били не разбра какво искаше да каже тя, но после се сети, че майка й бе умряла при раждането.
— От съвсем малка знам, че майка иска да ми каже нещо ужасно важно.
Едва сега Били забеляза часовника на стената. Той нямаше стрелки нито за секундите, нито за минутите, нито за часовете.
— В тази къща винаги е било толкова тихо — заяви Айви. — Тук човек се научава да слуша.
Били се заслуша.
— Мъртвите искат да ни разкажат разни неща — продължи Айви.
Гарванът гледаше господарката си с антрацитните си очи.
— Стената е по-тънка тук — рече тя. — Стената между световете. Ако някой дух много го иска, той може да се свърже с нас през нея.
Айви бутна настрани празните черупки и сложи ядките в купата — това беше симфония от възможно най-тихите звуци, по-тихи дори от топенето на леда в чашите.
— Понякога през нощта — продължи Айви, — или в много тих момент от следобеда, или при падането на здрача, когато хоризонтът поглъща слънцето и то замлъква, знам, че тя ме вика. Почти долавям тембъра на гласа й… но не чувам думите. Все още не.
Били помисли за Барбара, която говореше от бездната на неестествения си сън. Думите й бяха безсмислени за всички други, но изпълнени със загадъчно значение за него.
Айви Елджин едновременно го плашеше и привличаше. Макар че понякога невинността й сякаш граничеше с непорочност, Били си напомни, че в сърцето й, както в сърцето на всеки мъж и всяка жена, вероятно имаше кътче, до което светлината не достига, където покоят на тишината нямаше власт.
Въпреки това, независимо от възгледите си за живота и смъртта, независимо какви не дотам чисти мотиви имаше Айви, ако наистина имаше такива, Били не се съмняваше в искреността на вярата й, че майка й се опитва да се свърже с нея, че ще продължава да се опитва и някой ден ще успее.
И което бе още по-важно, той бе силно впечатлен от нея — не можеше да изтъкне някаква логична причина, така му подсказваше подсъзнанието, — затова не можеше просто да я отпише като някаква ексцентричка. В тази къща стените между световете може наистина да бяха изтънели под влиянието на толкова години тишина.
Нейните предсказания рядко се сбъдваха до най-малките подробности. Тя го отдаваше на своята некомпетентност да разчита поличбите и не се поддаваше на мнението на другите, че римското пророкуване е лишено от смисъл.