Сега Били разбираше защо тя е толкова упорита. Ако човек не можеше да предскаже бъдещето по обстоятелствата около смъртта на някое същество, то тогава излизаше, че мъртвите нямат какво да ни кажат, че едно дете, което чака да чуе гласа на мъртвата си майка, може никога да не го чуе, независимо колко се вслушва или колко е тихо и внимателно.
Затова тя се занимаваше да изучава снимки на опосуми, загинали на пътя, на мъртви богомолки, на птици, паднали от небето.
Айви ходеше из къщата тихо, безшумно белеше шамфъстъците, говореше приглушено на гарвана или въобще не говореше и понякога спокойствието се превръщаше в пълно затишие.
Такова беше затишието и сега, но Били го наруши. Интересуваше го не толкова анализът, колкото реакцията й, затова, докато я наблюдаваше по-внимателно, отколкото птицата някога я беше наблюдавала, Били рече:
— Понякога убийци психопати пазят сувенири от жертвите си.
Все едно бе казал нещо за тривиално за времето — Айви отпи глътка чай, после продължи да бели шамфъстъците.
Били подозираше, че каквото й да каже човек, не би изненадал Айви. Тя сякаш винаги знаеше какво ще бъде изречено, преди това да стане.
— Чух, че един сериен убиец — продължи той — изрязал лицето на жертвата си и си го запазил в буркан с формалдехид.
Айви загреба черупките от шамфъстъците от масата и ги сложи в тенекиената кофа до стола си. Тя не ги пусна, а ги постави така, че да не изтракат.
Докато я гледаше, Били не можеше да разбере дали е чувала за крадеца на лица преди, или това е нова информация за нея.
— Ако намериш труп без лице, какво би си помислила? Не за бъдещето, а за убиеца.
— Театър — каза тя без колебание.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Той е почитател на театъра.
— Защо мислиш така?
— Заради драматичността на това да изрежеш нечие лице.
— Не виждам връзката.
Тя взе една череша от чинията.
— Театърът е измамен — обясни тя. — Никой актьор не играе себе си.
Били можа само да каже „Добре“ и зачака.
— При всяка роля актьорът приема фалшива самоличност.
Тя лапна черешата, изплю костилката в ръката си и глътна плода. Независимо дали с този жест искаше да каже, че реалността на черешата е в костилката й, в крайна сметка именно такъв бе изводът на Били.
Айви отново го погледна в очите.
— Не му е трябвало лицето, защото е лице, а защото е маска.
Макар че очите й бяха красиви, но непроницаеми, Били бе сигурен, че тълкуванието не й действа така смразяващо, както на него. Може би когато човек цял живот се опитва да чуе гласовете на мъртвите, не се шокира лесно.
— Искаш да кажеш, че понякога, когато е сам и в подходящо настроение, той вади лицето и си го слага? — удиви се той.
— Може би. А може би му е нужно, защото му напомня за драматично събитие от живота му, за любимо представление.
Представление. Ралф Котъл бе запечатал тази дума в съзнанието му. Айви я беше повторила умишлено или съвсем случайно. Не можеше да се разбере.
Тя продължаваше да го гледа в очите.
— Мислиш ли, че всяко лице е маска, Били?
— А ти?
— Глухата ми баба беше кротка и блага като светица, но дори и тя си имаше тайни. Вярно, че бяха невинни, дори очарователни тайни. Маската й беше прозрачна почти като стъкло, и все пак дори тя носеше маска.
Били не разбираше какво искаше да му каже тя, какви изводи искаше той да си извади. Не смяташе обаче, че ако я попита, ще получи ясен отговор. Не че тя непременно се мъчеше да го заблуди. Просто обикновено говореше метафорично, не с някаква умисъл, а защото си беше такава. Всичко, което казваше, звучеше кристално ясно като камбанен звън и все пак понякога почти не се поддаваше на интерпретация. В много случаи мълчанието й сякаш казваше повече от думите й, както би могло да се очаква от момиче, отгледано от любяща глуха жена.
Ако беше я разбрал поне отчасти, Айви не се опитваше да го заблуди за нищо. Но тогава защо бе заявила, че всяко лице, включително и нейното, е маска?
Ако Айви посещаваше Барбара само защото Барбара се бе държала мило с нея, ако беше занесла снимките на мъртви същества в „Шепнещите борове“ само защото носеше тези снимки навсякъде, тогава снимката на богомолката нямаше нищо общо с капана, в който беше попаднал Били, и тя не знаеше нищо за изрода. В такъв случай той можеше да стане, да си тръгне и да се захване със спешните си задачи. Били обаче остана на масата.