Айви отново бе свела очи над шамфъстъците, пръстите й бяха заети с мълчаливата, полезна работа.
— Баба ми беше глуха по рождение — поде малко тя. — Никога не бе чувала произнесена дума и не знаеше как се изговаря.
Докато наблюдаваше пъргавите й пръсти, Били си мислеше, че навярно дните на Айви са изпълнени с полезни дейности — грижи за градината, поддръжката на тази прекрасна къща в безупречно състояние, готвене — и че тя избягва бездействието с цената на всичко.
— Не беше чувала и някой да се смее и въпреки това знаеше как се прави. Смехът й беше красив и заразителен. Чак когато бях на осем, я чух да плаче.
Били разбираше натрапчивата й нужда да бъде постоянно заета с нещо, защото и с него беше така, затова й съчувстваше. Като оставим настрана въпроса дали можеше да й вярва, тя му беше много симпатична.
— Когато бях съвсем малка — поде отново Айви — не разбирах какво точно значи, че майка ми е умряла при раждането. Мислех си, че аз съм я убила по някакъв начин, че съм виновна за смъртта й.
Гарванът на перваза протегна отново крилете си, също така безшумно, както и предишния път.
— На осем години разбрах, че нямам вина. Когато го казах със знаци на баба, за пръв път я видях да плаче. Може да звучи смешно, но аз очаквах плачът й да е беззвучен — сълзите й да се стичат по лицето и то да се сгърчи мълчаливо. Но хлипанията й бяха нормални като смеха й. По отношение на тези два звука, тя не се различаваше от онези, които чуват и говорят, беше същата като тях.
Били бе смятал, че Айви пленява мъжете с красотата и сексапила си, но магията й имаше по-дълбок източник.
Той не разбра какво иска да й разкрие, докато не чу собствените си думи:
— Когато бях на четиринайсет, застрелях майка си и баща си.
Без да вдигне поглед, тя заяви:
— Знам.
— Убих ги.
— Знам. Мислил ли си някога, че някой от тях може да иска да поговори с теб през стената?
— Не, не съм. Господи, надявам се никога да не го направят.
Айви продължи да бели, а той я гледаше. След малко тя каза:
— Трябва да си тръгваш.
От тона й се разбираше, че не го гони, а разбира, че се налага той да върви.
— Така е. — Той стана от стола.
— Имаш проблеми, нали, Били?
— Не.
— Лъжеш.
— Да.
— И няма да ми кажеш нищо повече.
Той замълча.
— Дойде тук, защото търсеше нещо. Намери ли го?
— Не съм сигурен.
— Понякога можеш толкова да се напрягаш да чуеш тихите звуци, че да не чуеш силните.
Той помисли над това за момент и попита:
— Ще ме изпратиш ли до вратата?
— Знаеш пътя.
— Трябва да заключиш след мен.
— Вратата се затваря автоматично, когато излезеш.
— Това не е достатъчно. Преди да мръкне, трябва да заключиш и да затвориш прозорците.
— Не ме е страх от нищо — отвърна тя. — Никога не ме е било страх.
— А мен винаги ме е било страх.
— Знам — каза тя. — Страх те е вече двайсет години.
На излизане шумът от стъпките на Били бе по-тих, отколкото на влизане. Затвори входната врата, провери дали е заключена и след като мина под тунела, излезе на улицата, оставяйки Айви Елджин с чая и шамфъстъците й, с бдящия гарван зад гърба й, в безмълвието на кухнята, където стенният часовник беше без стрелки.
Глава 44
Стийв Зилис живееше под наем в едноетажна къща с безлична архитектура. По всичко личеше, че на тази улица обединяващата философия на жителите бе да не се грижат за домовете си. Единственият добре поддържан имот беше съседният на Зилис, на север от къщата му. Там живееше познатата на Джеки О’Хара, Силия Рейнолдс. Тя твърдеше, че е видяла Зилис в пристъп на бяс да сече столове, дини и женски манекени в задния си двор. Гаражът на Зилис бе прилепен до южната страна на къщата му, където Силия Рейнолдс не можеше да го види.
Докато караше, Били беше поглеждал често в огледалото и не бе забелязал някой да го следи, затова паркира смело в предния двор. Между Зилис и южния му съсед се издигаше двайсет и пет метрова ограда от неподрязани евкалиптови дървета, която пречеше на любопитните погледи.
Били слезе от колата. Единствената му маскировка бе синя шапка за бейзбол, която бе нахлупил ниско над очите си. Носеше кутия с инструменти — така не будеше съмнения, защото всеки, който го видеше, би помислил, че е дошъл да поправи нещо.