Втори манекен седеше облегнат на стената, с разкрачени крака. На мястото на очите му бяха изрязани дупки, в които бяха наредени зъби. Зъбите имаха вид на животински, навярно от влечуги и сигурно истински. Бяха криви и стърчащи. Всеки зъб беше внимателно залепен по ръба на очната вдлъбнатина. Явно бе, че доста е мислил как да ги подреди, за да изглеждат възможно най-страховито.
Устата също беше изрязана и изпълнена със зловещи, нечовешки зъби. Подобно на листенцата на цвета на мухоловката, ушите бяха оградени с оголени зъби. Зъби стърчаха и от зърната на гърдите, и от пъпа. В изработената вагина имаше повече зъби, отколкото в останалите отвори.
Дали тази страховита фигура изобразяваше страха от всепоглъщащата женственост, или се разкъсваше от собствените си неутолими страсти, Били не знаеше и не искаше да знае. Единственото му желание беше да се махне оттук. Беше видял достатъчно. И все пак продължи да гледа.
Третият манекен също беше облегнат на стената. Ръцете му, отпуснати в скута, държаха купа. Всъщност купата беше горната част на черепа му, която беше отрязана. Тя бе препълнена със снимки на мъжки полови органи. Били не ги докосна, но видяното беше достатъчно да заключи, че всичките снимки са на един и същи орган. Букет от подобни снимки, десетки, се подаваше от отворения череп. Друг такъв излизаше от устата на манекена. Очевидно Стийв Зилис беше прекарал много време да се снима от различни ъгли, в различни степени на възбуда.
Латексовите ръкавици му бяха полезни не само за да не оставя пръстови отпечатъци — щеше да му се догади, ако трябваше да пипа с голи ръце бравите, ключовете на лампите и всичко останало.
Четвъртият манекен още не беше осакатен. Зилис сигурно нямаше търпение да му се нахвърли. Ето какви мисли подхранваха лъчезарната му усмивка, когато в бара наливаше бира, разказваше вицове и правеше номера.
Спалнята на Зилис се оказа също толкова оскъдно мебелирана, колкото и останалата част от къщата. Легло, нощно шкафче, лампа, часовник. Никакви картини по стените, никакви джунджурийки, никакви предмети със сантиментална стойност.
Леглото не беше оправено. На пода лежеше възглавница. Един от ъглите на стаята явно играеше ролята на кош за пране — там бяха струпани смачкани ризи, шорти, дънки и мръсно бельо.
След като претърси спалнята и дрешника, Били направи още едно тревожно откритие. Под леглото имаше десетина порнографски касети. На кутиите им се виждаха снимки на голи жени с белезници, вързани с вериги, някои със запушени усти, други със завързани очи, жени изпълняващи волята на заплашващите ги садистични мъже. Това не бяха домашни видеофилми. Опаковката им беше професионална и навярно се продаваха във всяка специализирана видеотека, традиционна или електронна.
Били ги върна на мястото им и се запита дали е събрал достатъчно изобличителна информация, за да се обади на полицията. Не. Нито манекените, нито порнографията доказваха, че Стийв Зилис е причинил нещо лошо на живо човешко същество, а само че има зловеща и извратена фантазия. А в къщата на Били, зад дивана бе скрит труп, опакован, за да бъде изхвърлен.
Ако го заподозряха в убийството на Жизел Уинслоу в Напа или намереха трупа на Лани Олсен и го заподозряха и за това убийство, най-малкото щяха да го поставят под наблюдение. Нямаше да може да действа свободно.
Ако намереха трупа на Котъл, щяха да го арестуват. Никой нямаше да разбере или да повярва каква заплаха грози Барбара. Нямаше да погледнат сериозно на предупрежденията му. Единственото, което полицията иска да чуе от главния заподозрян, е самопризнание.
Той знаеше какво става в такива случаи. Щяха да изминат двайсет и четири часа, четирийсет и осем, седмица, месец, година, докато установят, че е невинен, ако това въобще станеше. През това време Барбара щеше да бъде уязвима, беззащитна. Вече беше затънал и никой не можеше да му помогне, трябваше сам да се спасява.
Ако намереше лице в буркан с формалдехид или някакви други ужасни сувенири, можеше да обвини Зилис пред властите. Друго, не толкова сериозно доказателство нямаше да ги убеди.
Като повечето калифорнийски къщи, и тази нямаше изба, но пък имаше таван, към който водеше отвор с капак и въжена дръжка в коридора. Били я дръпна и пред него като хармоника се разгъна дървена стълба.
Зад гърба си чу шум. Във въображението си видя как манекенът с озъбените очни вдлъбнатини протяга ръце към него. Той се извъртя и посегна към револвера, затъкнат в колана му. Нямаше никой. Навярно старата къща се слягаше и наместваше под натиска на земното привличане.