Били си купи шест шоколадови блокчета, за да си достави захар, шест други с фъстъци заради белтъчините и бутилка пепси, с което да изпие кофеиновите таблетки.
Като видя сладките неща, касиерката се пошегува:
— Да не би да празнувате Свети Валентин през юли?
— Не, Хелоуин — отвърна Били.
Върна се в колата и изпи лекарството срещу главоболие и другото, с кофеина. На съседната седалка лежеше вестникът, който бе купил в Напа. Досега не бе намерил време да прочете какво пише за убийството на Уинслоу. Между страниците на вестника бяха пъхнати и няколко статии от „Денвър Поуст“, които беше свалил от интернет в библиотеката. Джудит Кеселман, изчезнала завинаги.
Докато четеше разпечатаните статии, изяде две от десертчета. Имаше изказвания на университетски, държавни и полицейски служители. Всички, с изключение на полицаите, изразяваха увереност, че Джудит ще бъде намерена жива и здрава. Полицаите бяха сдържани в изявленията си. За разлика от учените, бюрократите и политиците, те не говореха празни приказки. Единствено те изглеждаха истински загрижени за съдбата на момичето.
Разследването се бе водило от детектив Рамзи Озгард. Някои от колегите му го наричаха Оз. По времето на изчезването на Джудит Озгард е бил четирийсет и четири годишен и вече бе получил три награди за смелост.
Вече на петдесет години, той вероятно все още работеше в полицията. За това можеше да се съди по единствената лична информация за него, публикувана в статиите — на трийсет и осем години Рамзи Озгард беше прострелян в левия крак. Имаше право да бъде пенсиониран на основание постоянна инвалидност, но той бе отказал. Освен това не куцаше.
Били искаше да говори с Озгард. Не можеше обаче да се представи с истинското си име, нито да говори от своя телефон.
Когато захарта, пепсито и кофеинът смазаха колелата на ума му, Били се отправи към дома на Лани Олсен. Вместо да паркира пред църквата и да повърви пеша, както бе направил предишния път, Били отиде с колата до самотната къща на края на уличката и прекоси задния двор, минавайки покрай стрелбището с балата сено.
Отвъд поляната се простираше висока трева, после къпинаци и други редки храсти. Земята беше камениста и набраздена. Били измина две трети от разстоянието нагоре по склона, спря колата и дръпна ръчната спирачка. Щеше да е добре, ако можеше да остави осветлението включено, но на тази височина рискуваше колата да бъде видяна от къщите близо до окръжния път. За да не привлича вниманието и хорското любопитство, той изключи фаровете и угаси мотора. Тръгна пеша, като осветяваше пътя с фенерче, и бързо намери отдушника, на шест метра от колата.
Преди засаждането на лозята, преди пристигането на европейците, преди прадедите на индианците да дойдат тук по земния или леден мост от Азия, в тази долина бяха действали вулкани, предопределили бъдещето й.
Старата винарна „Роси“, в която сега се произвеждаше „Хайц“, както и някои други сгради в долината бяха построени от риолит, вулканичната форма на гранита, добиван по тези места. Хълмът, на който се намираше къщата на Олсен, беше главно от базалт — друг вулканичен камък, тъмен и плътен.
След като изригванията изчерпят запасите си, понякога в камъка остават дълги тунели — тунели, по които бе текла лавата. Били не бе достатъчно запознат с вулканологията, за да каже със сигурност дали отдушникът на този хълм е такъв тунел, или е пукнатина, от която са излизали огнените газове. Знаеше обаче, че при гърлото широчината на отдушника е метър и двайсет, а дълбочината му е безкрайна.
Били познаваше тези места много добре, защото когато на четиринайсет години беше останал сам, Пърл Олсен го бе приютила. За разлика от другите, тя не се страхуваше от него. Пърл разпознаваше истината. Тя отвори доброто си сърце за него и въпреки рака го отгледа като собствен син.
Поради дванайсетте години разлика във възрастта Били и Лани никога не се почувстваха като братя, въпреки че живееха под един покрив. Освен това Лани бе доста затворен. Когато не беше на работа, бе погълнат от рисуването. Отношенията им бяха приятелски и от време на време Лани играеше ролята на забавен чичо.
В един такъв ден Лани бе решил с Били да открият колко е дълбок отдушникът. Макар че наоколо нямаше малки деца, Пърл се тревожеше дори за сигурността на евентуалните нехранимайковци наоколо. Няколко години преди това тя се бе погрижила върху каменния отвор на отдушника да заковат рамка от червено дърво. После отгоре бе закрепен капак от същото дърво.