Дори само да го подозираха, пак можеха да го задържат. Не беше сигурен за колко време — със сигурност за поне четирийсет и осем часа. Дотогава Барбара щеше да е убита. Или да изчезне като Джудит Кеселман, студентката по музика, която обичаше кучетата и разходките по плажа. Представлението щеше да е свършило, а може би изродът щеше да се сдобие с още едно лице в буркан.
Минало, настояще и бъдеще се сливаха тук и сега. Времето течеше стремглаво (можеше да се закълне, че чува цъкането на стрелките на часовника), затова бързо заизкачва стълбите към горния етаж.
Още преди да пристигне в къщата, той се тревожеше, че няма да намери трупа на Лани в креслото в спалнята, където го бе оставил. Нов ход, нов обрат в представлението.
След като изкачи стълбите, той спря, обзет от същия страх. Поколеба се още веднъж на прага на главната спалня. После влезе и светна лампата. Лани седеше в креслото, с книгата в скута и снимката на Жизел Уинслоу пъхната между страниците й.
Трупът изглеждаше зле. Видимо разлагане още не бе настъпило, навярно забавено от работещия климатик, но кръвоносните съдове на лицето му изглеждаха зелени, подобно на мраморни жилки.
Погледът на Лани следваше движенията на Били, но това беше илюзия, породена от осветлението.
Глава 49
Били разстла на пода пластмасовото платно, но преди да продължи, седна на ръба на леглото, вдигна телефона и набра 411, като внимаваше да не допусне мнимата си грешка от сутринта. От служба „Справки“ му казаха телефонния код на Денвър.
Дори все още да работеше за денвърската полиция, възможно бе Рамзи Озгард да не живее в града, а в някое от предградията. Тогава на Били щеше да му е трудно да го намери. Освен това домашният му телефон можеше да не е в указателя.
Обади се на служба „Справки“ в Денвър и му провървя. Крайно време беше. В града живееше лице с името Озгард, Рамзи Г. и те имаха телефонния му номер.
В Колорадо беше 22:54, но поради късния час обаждането можеше да изглежда по-спешно и, следователно, по-правдоподобно.
На второто позвъняване отговори мъжки глас. Били попита:
— Детектив Озгард?
— На телефона.
— Обажда се полицай Лани Олсен от окръг Напа, Калифорния. Моля да ме извините, че ви безпокоя по това време.
— Цял живот страдам от безсъние и сега имам около шестстотин телевизионни канала, та се каня да гледам повторенията на „Острова на Джилиган“ или нещо от тоя сорт до три сутринта. Какво има?
— Обаждам ви се от къщи във връзка с един случай, по който сте работили преди няколко години. Може би е добре да се обадите на дежурния в нашия клон, който да потвърди, че работя в отдела. Той може да ви даде телефонния ми номер и вие да ми позвъните.
— Номерът на повикващия се изписва на дисплея на телефона. Виждам кой сте и засега това ми стига. Ако това, което искате, се окаже проблем, ще направя каквото трябва. Така че казвайте.
— Благодаря, господине. Става дума за случай на изчезване, по който сте работили и който може да има връзка с един наш случай. Преди пет години и половина…
— Джудит Кеселман — прекъсна го Озгард.
— Точно така.
— Не ми казвайте, че сте я намерили! Или поне не ми казвайте, че сте я намерили мъртва.
— Не, господине, нито мъртва, нито жива.
— Не че храня надежда — каза Рамзи, — но ще ми е много мъчно, когато разбера със сигурност, че е мъртва. Много я обичам.
— Обичате я? — изненада се Били.
— Не я познавам, но я обичам като моя дъщеря. Толкова много научих за нея, че я познавам по-добре от много хора, които реално съществуват в живота ми.
— Ясно.
— Била е прекрасно момиче.
— И аз така разбрах.
— Говорил съм с много нейни приятели и роднини. Никой не каза и една лоша дума за нея. Помагала е на другите, била е толкова добра… Нали знаете как понякога човек не може да спре да мисли за жертвата, не може да бъде съвсем обективен?
— Разбира се — отвърна Били.
— Така и нейният случай не ми дава покой. Пишела е много хубави писма. Щом някой влезел в живота й, тя не го забравяла, поддържали са връзка с писма. Прочел съм стотици нейни писма, господин Олсен, стотици.
— И така сте отворили сърцето си за нея.
— Няма как, тя те грабва. От писмата личи, че е била човек, който приема хората с отворени обятия, раздава се. Сякаш светлина струи от тези писма.
Били се улови, че е втренчил поглед в дупката от куршума в челото на Лани Олсен. Отмести очи към отворената врата, която водеше към коридора на горния етаж.