Бях почувствала нещо. Сега атмосферата бе по-свежа, но все още — напрегната. Кожата ме сърбеше от близостта на нещо.
— За усещане — усетих, но все още не разбирам нищо.
— Без ритуал и без помощта на лоа, тя го абсорбира обратно в душата си. Няма да намерим и следа от него. Никакви доказателства.
— Значи разполагаме само с касетата?
Джон кимна.
— Ако знаеше, че е способна на това, защо не проговори по-рано? Нямаше да я оставим да пипне това чудо!
— Да, ама не знаех. Невъзможно е без церемониална магия.
— Но тя го направи.
— Да, Анита, знам! — За първи път ми се стори уплашен. Страхът не подхождаше на тъмното му, красиво лице. След силата, която бях усетила у него, страхът ми се струваше още повече не на място. Но все пак беше истински.
Потръпнах, сякаш някой бе пристъпил върху гроба ми. Доминга ме зяпаше.
— В какво се пулиш?
— В една мъртва жена — отвърна тя тихо.
Поклатих глава.
— Думите са евтино нещо, Сеньора. Заплахите не значат нищо.
Джон ме побутна:
— Не я предизвиквай, Анита! Ако може да направи това ей така, никой не може да каже на какво още е способна!
На ченгето му стигаше толкова.
— Тя няма да предприеме нищо. Ако даже мръднете, госпожо, ще ви застрелям!
— Но аз съм просто една старица. Нима ме заплашвате?
— Нито дума повече!
Другият униформен се обади:
— Един път видях вещица, която можеше да омагьосва с гласа си.
И двамата се хванаха за оръжията. Забавно, как малко магия променя възприятията ти за хората. Те се чувстваха добре, когато знаеха, че й трябва човешко жертвоприношение или церемония. Но един фокус й стигаше да мине внезапно в категорията „много опасни“. Аз винаги съм си знаела, че е опасна.
Доминга седеше мълчаливо под подозрителните погледи на полицаите. Малкото й представление беше отвлякло вниманието ми. От мазето все още не се чуваха писъци. Нищо. Тишина.
Дали онова ги беше спипало всичките? Толкова бързо, без нито един изстрел? Надали. Но все пак стомахът ми бе свит, а по гърба ми се стичаше пот. „Добре ли си, Долф?“ — помислих си.
— Каза ли нещо? — попита Джон.
Поклатих глава.
— Просто се бях замислила здравата.
Той кимна, сякаш думите ми имаха особен смисъл за него.
Долф се появи в дневната. Не можех да отгатна нищо по лицето му. Господин Стоик.
— Е, какво има? — попитах.
— Нищо — отвърна той.
— Какво искаш да кажеш с това „нищо“?
— Тя е почистила цялото чудо. Намерихме стаите, за които ми говореше. Едната врата е изкъртена отвътре, но стаята е била изтъркана и пребоядисана… — той ми подаде огромната си длан. Беше оцапана с бяло. По дяволите, та боята е още мокра!
— Не може всичко да е изчезнало! Ами циментираните врати?
— Очевидно някой ги е потрошил с пневматичен чук. Това са просто прясно пребоядисани помещения, Анита! Долу смърди на борова белина и мокра боя. Няма трупове, няма зомбита. Нищо.
Взирах се объркано в него.
— Сигурно се шегуваш!
Той поклати глава:
— Не се смея.
Изправих се пред Доминга.
— Кой те предупреди?
Тя само се взираше с усмивка в мен. Изпитвах огромно желание да изтрия усмивката й с шамари. Щеше да ми стане по-добре дори ако я ударех само веднъж. Знаех, че ще ми олекне.
— Анита — каза Долф, — назад!
Може би гневът се бе изписал на лицето ми или пък за намеренията ми му подсказа фактът, че бях свила юмруци и треперех. Тресях се от гняв и заченки на още нещо. Ако тя не отидеше в затвора, тогава щеше да остане свободна да се опита да ме убие отново тази нощ. И всяка една нощ оттук нататък.
Сеньората се усмихваше, сякаш можеше да прочете мислите ми.
— Не разполагаш с нищо, chica! Заложи всичко на губеща ръка!
Права беше.
— Стой далече от мен, Доминга!
— Няма да те доближавам, chica, не ми е необходимо!
— Последната ти малка изненадка не сработи толкова добре. Все още съм тук.
— Нищо не съм направила. Но съм сигурна, че и по-лоши неща могат да влязат през вратата ти, chica!
Обърнах се към Дол ф:
— Дявол го взел, нищо ли не можем да направим?
— Имаме талисмана, но това е всичко.
Сигурно нещо ме е издало, защото той ме побутна по рамото:
— Какво?
— Тя направи номер с талисмана. Изчезнал е.
Сержантът си пое дълбоко дъх и го задържа, после издиша.
— Дявол го взел, и как?
Свих рамене.
— Джон ще ти обясни. Аз все още не схващам. Мразех да признавам, че не знам нещо. Винаги съм се притеснявала да огласявам незнанието си. Но пък, хей, едно момиче не може да е специалист по всичко. Напъвах се здравата да стоя далече от вудуто. Работех здраво… и докъде се докарах? Да се взирам в черните очи на вуду жрица, която планира убийството ми. Много зловещо убийство, ако се съди по изражението й.