Лицето ме болеше отляво, там, където Бруно ме беше ритнал, но в сравнение с раните на Уанда това не беше нищо.
— Сега какво? — попитах Бруно.
— Доведох ти компания. Когато се събуди, питай я какво друго й стори Томи. Да видим дали това ще те убеди да вдигнеш зомбито.
— Мислех, че Доминга ще ме омагьосва да ви помогна.
Той сви рамене.
— Гейнър не й вярва много-много, откакто тя се издъни така зле.
— Той май не си пада по предоставянето на втори шанс, а? — попитах.
— Не си пада. — Бруно остави Уанда на пода до мен. — Най-добре приеми предложението му, малката. Една мъртва курва и ти получаваш един милион долара. Приеми!
— Ще използвате Уанда за жертвоприношението — установих. Дори аз долових умората в гласа си.
— Гейнър не предоставя втора възможност.
Кимнах.
— Как е коляното ти?
Той се намръщи:
— Наместих си го.
— Сигурно е боляло ужасно.
— Така си е. Ако няма да помагаш на Гейнър, бързо ще откриеш колко точно ме е боляло.
— Око за око — уточних.
Бруно кимна и се изправи. Щадеше десния си крак. Хвана ме, че го гледам.
— Поговори с Уанда. Решавай в какво положение искаш да бъдеш. Гейнър спомена за идеята да те осакати и после да те задържи като играчка. Това няма да ти хареса.
— Как така работиш за него?
Бруно сви рамене.
— Наистина ми плаща добре.
— Парите не са всичко.
— Казва го човек, който никога не е умирал от глад.
Да, прав беше. Просто го погледнах. Взирахме се един в друг известно време. В очите му най-сетне забелязвах човешка емоция. Не можех да я разчета, обаче. Каквото и чувство да беше, не го разбирах.
Той се обърна и излезе от стаята.
Погледнах към Уанда. Тя лежеше неподвижно на хълбок. Носеше друга дълга разноцветна пола. Бялата блуза с широка дантелена яка беше почти разкъсана на раменете. Сутиенът й се оказа с цвят на слива. Обзалагам се, че преди Томи да я докопа, е имала и гащета със същия цвят.
— Уанда — казах тихичко, — Уанда, чуваш ли ме?
Главата й се раздвижи бавно и болезнено. Едното й око се отвори — разширено и паникьосано. Другото беше залепнало от съсирената кръв. Уанда посегна трескаво към окото си. Когато успя да отвори и двете, примигна срещу мен. Трябваше й известно време да фокусира погледа си и да установи коя съм. Какво ли беше очаквала да види по време на паниката си? Не исках и да знам.
— Уанда, можеш ли да говориш?
— Да — гласът й беше тих, но ясен.
Исках да я попитам дали всичко е наред, но отговорът ми беше ясен.
— Ако можеш да допълзиш дотук и да ме развържеш, ще се постарая да се махнем.
Тя ме погледна така, сякаш си бях загубила ума.
— Не можем да се махнем. Харолд ще ни убие… Каза последното като че ли беше просто факт.
— Не ме бива да се предавам, Уанда. Развържи ме и все ще измисля нещо.
— Той ще ме нарани, ако ти помогна — възрази тя.
— Смята да те използва като жертвоприношение за вдигането на роднината му. Колко по-наранена от това можеш да бъдеш?
Тя примигна срещу мен, но погледът й се проясняваше. Досущ сякаш паниката беше наркотик, а Уанда се отърсваше от влиянието му. Или може би Харолд Гейнър беше наркотикът? Аха, би имало смисъл. Тя беше пристрастена. Пристрастена към Харолд Гейнър. Всеки наркоман е готов да умре за още една доза. Но аз не бях.
— Развържи ме, Уанда, моля те. Мога да измъкна оттук и двете ни.
— А ако не успееш?
— Поне няма да сме в по-лошо положение.
Тя явно се позамисли. Напрягах се да чуя какво става в коридора. Щеше да стане доста напечено, ако Бруно се върнеше насред опитите ни за бягство.
Уанда се надигна на ръце. Краката й се влачеха зад нея под полата — мъртви, без признак на движение. Проститутката запълзя към мен. Предположих, че ще й отнеме доста време, но всъщност тя напредваше бързо. Мускулите на ръцете й се надуваха и я изтласкваха, действаха добре. Озова се до стола за броени минути.
Усмихнах се.
— Много си силна!
— Ръцете са всичко, което ми е останало. Налага се да са силни — каза Уанда.
Тя започна да подръпва въжетата, с които бяха пристегнали дясната ми китка.
— Много са стегнати.
— Можеш да се справиш, Уанда!
Тя зачовърка възела с пръсти и най-сетне, след, както ми се стори, часове, но сигурно бяха не повече от пет минути, усетих въжето да поддава. Отпусна се. Отпусна се! Ура!
— Почти успя, Уанда! — чувствах се като суфльор на мажоретки.
По коридора в наша посока се разнесоха стъпки. Уанда вдигна насиненото си лице, в очите й се четеше ужас.
— Няма време — прошепна.