Имах късмет, че пистолетчето й бе дамско. По-голям калибър и щях да си изгубя ръката. Пъхнах оръжието й в колана на панталона си, защото не можех да измисля къде другаде да го сложа. Но първо спуснах предпазителя.
Досега не ме бяха прострелвали. Хапали са ме, наръгвали са ме с кол, били са ме, горили са ме, но не са ме улучвали с куршум. Плашех се, защото не знаех колко зле съм ранена. Върнах се при Уанда. Беше пребледняла, а кафявите очи приличаха на острови на лицето й.
— Мъртва ли е?
Кимнах.
— Кървиш — забеляза тя. Откъсна парче от дългата си пола. — Ето, нека те превържа!
Коленичих и я оставих да върже многоцветната ивица точно над раната. Уанда избърса кръвта с още едно парче от полата си. Не изглеждаше чак толкова зле. Всъщност приличаше най-вече на неравна, кървава драскотина.
— Май куршумът само ме е одраскал — констатирах. Повърхностна рана — просто повърхностна рана. Пареше и беше студена в същото време. Може би студеното идваше от шока. Една малка драскотинка от куршумче и изпадах в шок? Напълно невъзможно.
— Хайде, да се махаме оттук. Изстрелите ще докарат Бруно!
Беше добре, че ръката ме боли. Означаваше, че мога да чувствам и да я движа. Хич не ми се искаше отново да я увивам около кръста на Уанда, но това беше единственият начин да поместя жената и да оставя дясната си ръка свободна.
— Да тръгнем наляво. Може би Сисъли е дошла оттам — предложи проститутката. Имаше определена логика. Обърнахме се и подминахме тялото й.
Тя лежеше, ококорила невъзможно широко сините си очи. На лицето на наскоро умрелите никога не е изписан ужас, а по-скоро изненада. Сякаш смъртта ги е хванала неподготвени.
Уанда се взираше в трупа, докато го подминавахме. Прошепна:
— Никога не съм предполагала, че тя ще умре първа!
Завихме зад ъгъла и се изправихме лице в лице с чудовището на Доминга.
38
Чудовището стоеше в средата на тясно коридорче, което явно прекосяваше по-голямата част от къщата отзад. На стената имаше множество прозорци. А в средата помежду им — врата. През прозорците виждах черното нощно небе. Вратата водеше навън. Единственото препятствие между нас и свободата беше чудовището!
Единственото препятствие, пфу. Разпадащата се купчина телесни части се затътри към нас. Уанда изпищя — не я виня. Вдигнах магнума и се прицелих в човешкото лице в средата. Изстрелът отекна като изкуствена гръмотевица.
Лицето избухна в порой от кръв, плът и кости. Миризмата беше ужасна. Като че ли в гърлото ми растеше гнила козина. Устите на тварта запищяха — животински вой по повод раната. Зомбито продължи да напредва, но беше ранено. Като че ли беше и объркано. Дали бях поразила доминантния мозък? Изобщо имаше ли доминантен мозък? Нямаше как да проверя.
Стрелях още три пъти, взривявайки още три глави. Коридорчето се напълни с мозък, кръв и по-гадни неща. Чудовището продължаваше напред.
Пистолетът изщрака празен. Хвърлих го по тварта. Едната й ноктеста ръка го изби встрани. Не си дадох труд да вадя 22-калибровия. Ако магнумът не можеше да спре кошмарите, по-дребен калибър със сигурност нямаше да успее.
Започнахме да отстъпваме назад по коридора. Какво друго можехме да сторим? Чудовището влачеше след нас гнусното си тяло. Точно този плъзгащ звук ни бе преследвал с Мани в мазето на Доминга. Стоях лице в лице с окования кошмар на Сеньората.
Плътта между различните пластове кожа, козина и кост беше без шевове. Никакви франкенщайновски конци. Все едно различните парчета са били споени заедно, като да са от восък.
Препънах се в тялото на Сисъли — бях прекалено съсредоточена върху действията на чудовището, за да си гледам и в краката. Проснахме се върху трупа. Уанда изпищя.
Зомбито се влачеше напред. Безформени ръце посегнаха към глезените ми. Ритнах го, борейки се да пропълзя през тялото на Сисъли, по-далече от него. Един нокът се закачи за крачола ми и ме дръпна назад. Беше мой ред да пищя. Около глезена ми се уви това, което навремето е служило за ръка на мъж.
Сграбчих трупа на Сисъли. Плътта й още бе топла. Чудовището ни издърпа с лекота. Допълнителната тежест не го забави. Драпах по голия дървен под. Нямах за какво да се хвана.
Обърнах се към тварта. Лакоми гниещи усти зяпаха срещу мен. Счупени и обезцветени зъби, езици, които се подаваха като разложени змии през дупките… Боже!
Уанда ме сграбчи за ръката в опит да ме задържи, но, без крака, с които да се опира, така само попадна по-близо до чудовището.
— Пусни ме! — изкрещях срещу нея.
Тя продължи да пищи:
— Анита!
И аз се разпищях:
— Не, спри! Спри! — Вложих всички сили в този вик — не напън на гласните струни, а сила. В крайна сметка ставаше дума просто за поредното зомби. Ако нямаше конкретни заповеди, щеше да ме послуша. Беше просто поредното зомби! Налагаше се да повярвам в това, иначе ме чакаше смърт.