Енцо я внесе в кръга. Докато не се затвореше, всеки би могъл да влезе в него, без да разруши магията. Той пусна Уанда на земята, като стисна ръцете й зад гърба под болезнен ъгъл. Тя още се бореше и пищеше. Не я виня.
— Докарай Бруно да я държи неподвижна. Трябва да умре от един удар — казах аз.
Доминга кимна:
— Да, така е! — и махна на Бруно да влезе в кръга.
Той се поколеба, но Гейнър му нареди:
— Прави, каквото ти казва!
След което Бруно дори не се замисли. Гейнър беше неговият „зеленокож“ бог. Чернокожият сграбчи едната ръка на Уанда. С по един мъж при всяка китка и с така или иначе безполезните си крака, тя все още мърдаше прекалено много.
— Коленичи и й дръж главата неподвижна — казах аз.
Енцо първи приседна и сложи огромната си длан на тила на Уанда. Задържа я на място. Тя се разплака. Бруно коленичи и я стисна за рамото със свободната си ръка, за да помогне да я овладеят. Важно беше смъртта да настъпи при първия удар.
Доминга вече се усмихваше. Връчи ми малък кафяв буркан с мазило. То беше бяло и миришеше силно на карамфил. Аз лично използвах повече розмарин, но и карамфилът ставаше.
— Откъде знаеше какво ще ми трябва?
— Помолих Мани да ми каже какво използваш.
— Не би ти казал и думица!
— О, една заплаха срещу семейството е чудесно средство — разсмя се Доминга. — Не се натъжавай толкова! Той не те е предал, chica! Мануел смяташе, че просто ми е интересно какви сили имаш. Което е самата истина, както знаеш.
— Скоро ще видиш с очите си, нали? — попитах.
Тя леко склони глава.
— Намажи се, където следва!
Натрих мазилото по лицето си. Беше студено и лепкаво. Заради карамфила миришеше на бонбонки. Размазах го с две ръце под блузата си — точно над сърцето. И, последно, по надгробния камък.
Сега ни оставаше само жертвата.
Доминга ми каза:
— Не мърдай!
Останах на място, застинала като по магия. Дали чудовището й още стоеше неподвижно в коридора, както и аз сега?
Сеньората остави мачетето на тревата до ръба на кръга и излезе извън него.
— Вдигни мъртвеца, Анита! — нареди ми тя.
— Първо задай на Гейнър един въпрос, моля!
От любезното обръщение ме заболя, но все пак то свърши работа.
Тя ме погледна с любопитство:
— Какъв въпрос?
— Този му роднина също ли е бил вуду жрец? — попитах аз.
— Какво значение има? — попита Гейнър.
— Глупак такъв! — възкликна Доминга. Обърна се към него и сви юмруци. — Значи това се е объркало онзи път! А ти ме накара да мисля, че съм те подвела!
— Какви ги дрънкаш? — поинтересува се милионерът.
— Когато вдигнеш вуду жрец или съживител, понякога магията се обърква — обясних аз.
— Защо? — попита той.
— Магията на предшественика ти се смесва с моята — отвърна Доминга. — Сигурен ли си, че този ти роднина не си е падал по вудуто?
— Доколкото знам, не — отвърна Гейнър.
— А за първия знаеше ли? — поинтересувах се.
— Да.
— И защо не ми каза? — изръмжа Сеньората. Силата й заблестя около нея като тъмен ореол. Щеше ли да убие богаташа или копнееше за парите му повече, отколкото за смъртта му?
— Не знаех, че е важно.
Мисля, че Доминга скръцна със зъби. Не я виня. Той бе пожертвал репутацията й и дузина животи. И не виждаше нищо лошо в това. Но Сеньората не го порази с внезапна смърт. Алчността й спечели.
— Действай, де — обади се Гейнър. — Не си ли искаш парите?
— Не ме заплашвай! — изръмжа Доминга.
Колко мило, лошите типове щяха да се изпокарат.
— Не те заплашвам, Сеньора. Просто няма да ти платя, ако това зомби не стане от гроба!
Доминга си пое дълбоко дъх. Буквално изпъна рамене и се обърна към мен.
— Прави, каквото ти наредих, вдигни мъртвеца!
Отворих уста да измисля още някакво извинение за отлагането. Зората приближаваше. Все щеше да настъпи.
— Никакво бавене повече! Вдигни мъртвеца, Анита, веднага! — в последната думичка се съдържаше заповед.
Преглътнах с усилие и тръгнах към ръба на кръга. Исках да се махна оттам, да си ида, но не можех. Застанах, облегната на невидимата бариера. Беше все едно да се блъскаш в стена, която не напипваш. Напъвах се с все сили, докато цялото ми тяло се разтрепери. Поех си дълбоко и треперливо дъх.
Вдигнах мачетето.
Уанда захленчи:
— Не, Анита, моля те, моля те, недей!
Бореше се, но не можеше да помръдне. Щеше да е лесна плячка. По-лесна, отколкото да обезглавяваш пиле с една ръка. А аз го правех почти всяка нощ.
Коленичих пред проститутката. Енцо я държеше за тила и й пречеше да мърда. Но тя скимтеше — отчаяно писукане дълбоко в гърлото й.
Боже, помогни ми!