— Два милиона, три милиона! — гласът му пресекваше от страх. Беше имал по-добра възможност от мен да наблюдава смъртта на Доминга. Знаеше какво го очаква. — Четири милиона!
— Не стигат — казах.
— А колко? — извика той. — Кажи си цената!
Вече не го виждах. Зомбитата го скриваха от погледа ми.
— Не става дума за пари, Гейнър — смъртта ти ще ми е напълно достатъчна!
Той се разпищя нечленоразделно. Усетих ръцете, които започваха да го разкъсват. Зъбите, които го хапеха.
Уанда ме хвана за краката.
— Моля те, не го наранявай! Моля те!
Само се взирах в нея. Припомнях си окървавеното плюшено мече на Бенджамин Рейнолдс, малката ръчица с онова тъпо пластмасово пръстенче, просмуканата с кръв спалня, бебешкото одеялце…
— Той заслужава да умре — казах. Гласът ми прозвуча съвсем отделно, дистанциран и отекващ. Сякаш изобщо не говорех аз.
— Не можеш просто да го убиеш! — възкликна Уанда.
— Само стой и гледай! — отвърнах й. Проститутката се опита да се покатери по мен, но краката й я предадоха и тя падна на земята, хлипайки.
Не разбирах как може Уанда да моли за живота на богаташа след всичко, което й беше сторил. Предполагам, че беше любов. В крайна сметка наистина го е обичала. И това вероятно беше най-тъжният момент в цялата история.
Разбрах, когато Гейнър умря. Когато парченцата от него оцапаха почти всяка ръка и уста на мъртвите, те спряха. Обърнаха се към мен в очакване на нови заповеди. Силата все още ме обгръщаше. Не бях уморена. Щеше ли да стигне да ги положа всички в мир? Надявах се.
— Върнете се, всички вие, върнете се в гробовете си. Почивайте в тихата земя. Върнете се, върнете се!
Те се раздвижиха, сякаш ги бе духнал вятър, след това един по един се завърнаха при гробовете си. Легнаха на твърдата суха земя и гробовете просто ги погълнаха на една хапка. Беше като магически плаващи пясъци. Почвата под нас потръпваше, като спящ човек, който се намества по-удобно.
Някои от труповете бяха на възрастта на предшественика на Гейнър, което означаваше, че няма да ми трябва човешка жертва, за да вдигна един-единствен тристагодишен труп. Бърт щеше да остане очарован. Човешката смърт май имаше кумулативен ефект. Двама мъртъвци и ето, че изпразних цяло гробище. Не беше възможно. Но все пак го сторих. Кво да ви рекна, страхотийско!
Първите утринни лъчи се разляха като мляко по небето на изток. Вятърът затихна с пришествието на светлината. Уанда лежеше в окървавената трева и плачеше. Коленичих до нея.
Тя се дръпна при докосването ми. Предполагам, че не би трябвало да я виня, но все пак се притесних.
— Трябва да се махнем оттук. Имаш нужда от лекар — казах.
Проститутката се втренчи в мен.
— Какво си ти?
Днес, за първи път, не знаех как да отговоря на този въпрос. „Човек съм“ май не покриваше целия спектър. Накрая казах:
— Аз съм съживителка.
Уанда просто продължи да ме зяпа. На нейно място и аз не бих повярвала. Но ме остави да й помогна да стане. Предполагам, че това все пак бе някакъв напредък.
Само дето продължаваше да ме стрелка с подозрителни погледи. Смяташе ме за едно от чудовищата. И сигурно беше права.
Изведнъж проститутката зяпна и се ококори.
Обърнах се — твърде бавно. Чудовището ли беше?
Жан-Клод излезе от сенките.
В първия миг не успях да си поема дъх. Беше толкова неочаквано!
— Какво правиш тук? — попитах.
— Силата ти ме повика, ma petite! Тази нощ в града нямаше мъртвец, който да не почувства мощта ти. А аз съм градът, така че дойдох да проуча случващото се.
— Откога си тук?
— Видях как уби онези двамата. Видях как събуди гробището.
— А случайно да ти е хрумвало да ми помогнеш?
— Ти нямаше нужда от помощ — вампирът се усмихна едва доловимо на лунната светлина. — Освен това, нямаше ли да се съблазниш да настържеш на парченца и мен?
— Не е възможно да се страхуваш от мен! — възкликнах.
Жан-Клод разпери широко ръце.
— Страхуваш се от човешкия си слуга? От мъничката сладка moi?
— Не се страхувам, ma petite, просто съм предпазлив.
Не, боеше се от мен. Само по себе си това почти си струваше цялата гадория.
Понесох Уанда надолу по хълма. Тя нямаше да допусне Жан-Клод да я докосне. Предпочиташе другото чудовище.
40
Доминга Салвадор пропусна явяването си в съда. Колко странно, а? Долф ме бил търсил онази нощ, след като открил, че Сеньората е излязла под гаранция. Заварил апартамента ми празен. Не го задоволиха отговорите ми на въпроса къде съм ходила, но все пак не искаше да задълбава в темата. Пък и какво можеше да стори?
Намериха инвалидната количка на Гейнър, но от него нямаше нито следа. Превърна се в една от страшните истории, които се разказват край лагерния огън. Празна, окървавена инвалидна количка насред едно гробище. В къщата на пазача обаче намериха различни телесни части: животински и човешки. Само силата на Доминга ги бе поддържала заедно. Когато тя умря, чудовището й също умря. Благодаря ти, Боже! Говореше се, че звяро-зомбито е спипало Гейнър. Никой не разбра откъде се е появило самото то. Извикаха ме да огледам частите — ето как полицията разбра, че навремето са били съединени.