— Не искам да ме обвинят в убийство, вярно си е.
Усмивката му се разшири, но все още не показваше зъби. Справяше се с това по-добре от всички живи вампири, които съм срещала. Хм, дали жив вампир не е оксиморон? Вече не бях съвсем сигурна.
— Тъй, значи няма да си посягаме взаимно на обществено място — уточни той.
— Вероятно не — съгласих се. — Е, какво точно искаш? Закъснявам за среща.
— Какво ще правиш тази вечер — ще вдигаш зомбита или ще пронизваш вампири?
— Нито едно от двете.
Вампирът ме погледна, очаквайки да продължа. Не казах нито дума повече. Той сви рамене — и този жест бе изящен.
— Ти си моят човешки слуга, Анита. Използваше истинското ми име, значи вече бях загазила.
— Не съм — отрекох.
Той въздъхна дълбоко:
— Носиш два от белезите ми.
— Не по свой избор — уточних.
— Щеше да умреш, ако не бях споделил силата с теб!
— Не ми дрънкай глупости как си ми спасил живота. Сложи ми насила два белега. Не ме попита, нито ми обясни. Първият може и да ми е спасил живота, страхотно. Но вторият спаси твоя живот. И в двата случая нямах избор.
— Още два белега и ще станеш безсмъртна. Няма да старееш, защото и аз не старея. Ще останеш човек, жива и способна да носиш разпятието си. Способна да влезеш в църква. Не застрашаваме душата ти. Защо се бориш с мен?
— Откъде знаеш какво застрашава душата ми? Ти вече нямаш такава! Заменил си безсмъртната си душа за земна вечност. Но аз знам, че и вампирите умират, Жан-Клод! Какво ще стане, когато умреш? Къде ще отидеш? Дали просто ще изчезнеш? Не, ще отидеш в ада, където ти е мястото!
— И ти смяташ, че като си мой човешки слуга, ще попаднеш там заедно с мен?
— Не знам и не искам да научавам!
— Като се бориш с мен, ме караш да изглеждам слаб. Не мога да си го позволя, ma petite! По един или друг начин трябва да се справим със ситуацията!
— Просто ме остави на мира.
— Не мога. Ти си ми човешки слуга и трябва да започнеш да се държиш като такава!
— Не ме притискай, Жан-Клод!
— Или какво — ще ме убиеш ли? Можеш ли да ме убиеш?
Взрях се в прелестното му лице и казах:
— Да.
— Усещам копнежа ти по мен, ma petite, a и аз копнея за теб!
Свих рамене. Какво можех да кажа?
— Просто обикновена похот, Жан-Клод, нищо особено!
Което беше лъжа. Разбрах, още докато го произнасях.
— He, ma petite, имам предвид нещо по-сериозно. Започвахме да събираме тълпа — но на безопасно разстояние.
— Наистина ли искаш да обсъждаме това насред улицата?!
Той си пое дълбоко дъх и изпъшка.
— Вярно. Караш ме да се самозабравям, ma petite! Страхотно.
— Наистина закъснявам, Жан-Клод! Полицията ме чака.
— Трябва да довършим разговора си, ma petite! — отвърна той.
Кимнах. Прав беше. Опитвах се да не му обръщам внимание. Не е лесно да пренебрегнеш вампир-господар.
— Утре вечер.
— Къде? — попита той.
Колко любезно, не ми нареди да се явя в леговището му! Замислих се къде ще е най-удобно. Исках да сляза до Тендърлоин заедно с Чарлз. Той щеше да проверява работните условия на зомбитата в един нов комедиен клуб. Не по-лошо място от всички останали.
— Знаеш ли къде е „Усмихнатият труп“?
Жан-Клод се усмихна и за миг забелязах връхчетата на зъбите му. Някаква жена в тълпата изпъшка.
— Да.
— Да се видим там… да речем, в единайсет.
— За мен ще бъде удоволствие! — думите погалиха кожата ми като обещание.
Мамка му.
— Ще те чакам в кабинета си, утре вечер.
— Я чакай малко! Какъв е пък този кабинет? — имах лошо предчувствие.
Усмивката му се разшири до ухилване и зъбите му заблестяха под светлината на уличните лампи.
— Ами, аз съм собственик на „Усмихнатият труп“. Мислех, че знаеш!
— Да бе, мислил си!
— Ще те чакам.
Аз бях избрала мястото. И нямаше да отстъпя.
Проклет да е.
— Хайде, Ървинг!
— Не нека репортерът да остане. Не си е получил интервюто.
— Остави го на мира, Жан-Клод, моля те!
— Ще му дам онова, за което копнее, нищо друго.
Не ми хареса как спомена копнежите.
— В какво си се забъркал?
— Аз, ma petite, да се забърквам? — усмихна се вампирът.
— Анита, искам да остана — обади се Ървинг.
Обърнах се към него:
— Не знаеш какво говориш.
— Аз съм репортер. Върша си работата.
— Закълни ми се — закълни се, че няма да го нараниш!
— Имаш думата ми — съгласи се Жан-Клод.
— Че няма да го нараниш по никакъв начин.
— Че няма да го нараня по никакъв начин. — Той запази безизразната си маска, сякаш всичките му усмивки бяха илюзия.
Лицето му притежаваше неподвижността на отдавна мъртвите. Прекрасно на вид, но изпразнено откъм живот като картина.
Погледнах в мъртвите му очи и потръпнах. Мамка му.