— Сигурен ли си, че искаш да останеш тук?
Ървинг кимна.
— Искам това интервю.
Поклатих глава:
— Ти си глупак.
— Аз съм добър репортер! — възрази той.
— И все пак си глупак!
— Мога да се грижа за себе си, Анита!
Гледахме се един друг секунда-две.
— Добре, приятно прекарване. Може ли да взема папката?
Ървинг погледна надолу, сякаш беше забравил, че я държи.
— Хвърли ни я утре заран, иначе Маделин ще получи удар.
— Добре, няма проблем! — Пъхнах обемистата папка под лявата си мишница, колкото се може по-хлабаво. Пречеше ми да си вадя пистолета, но животът не е съвършен.
Разполагах с информация за Гейнър. Имах и името на доскорошна негова приятелка. Паднала жена. Може би щеше да проговори пред мен. Може би щеше да ми помогне да намеря улики. Или пък да ме прати по дяволите. Нямаше да ми е за пръв път.
Жан-Клод ме наблюдаваше с неподвижните си очи. Поех си дълбоко дъх през носа и издишах през устата. Стига толкова за тази нощ.
— Ще се видим и с двама ви утре! — обърнах се и се отдалечих.
Имаше група туристи с фотоапарати. Един колебливо вдигна своя към мен.
— Ако ме щракнеш, ще ти взема апарата и ще го счупя! — Усмихвах се, докато го казвах.
Мъжът несигурно свали апарата си.
— Леле, само една снимчица…
— Стига ти толкова! — заявих. — Айде мърдайте, представлението свърши!
Туристите се разсеяха като облак дим, духнат от вятър. Тръгнах по улицата към гаража. Погледнах през рамо и забелязах, че пак са се посъбрали да гледат Жан-Клод и Ървинг. Туристите бяха прави. Представлението все още продължаваше.
Ървинг беше голямо момче. Искаше интервюто си. Коя бях аз да си играя на бавачка на възрастен върколак? Дали Жан-Клод щеше да разкрие тайната на Ървинг? И ако да, имаше ли значение? Не беше мой проблем. В моя списък стояха Харолд Гейнър, Доминга Салвадор и чудовище, което ядеше добрите граждани на Сейнт Луис, щата Мисури. Нека Ървинг се оправя със собствените си проблеми. Аз си имах предостатъчно на главата.
14
Нощното небе приличаше на извита купа с течен мрак. Звездите сияеха като миниатюрни диаманти и хвърляха студена, зловеща светлина. Луната представляваше бляскав колаж от сиво и златисто-сребърно. Градът те кара да забравиш колко тъмна е нощта, колко ярка е луната и колко много са звездите.
В гробището „Бърел“ нямаше лампи. Не виждах нищо, освен далечното жълто сияние на прозорците на някаква къща. Стоях на върха на хълма, облечена в гащеризона си и с маратонките, и се потях.
Тялото на детето бе изчезнало. Намираше се в моргата, в очакване на вниманието на съдебния лекар. Бях приключила с него. Нямаше да се налага да го виждам отново. Освен в сънищата си.
Долф стоеше до мен. Не каза нито дума, просто разглеждаше тревата и натрошените надгробни камъни, и чакаше. Чакаше да извърша магията си. Да извадя зайчето от шапката. Най-доброто, което можеше да се случи, беше зайчето да е вътре и да го унищожим. Следващото по ред на желанията — да намерим дупката, от която е дошло. Това поне щеше да ни подскаже нещичко. А нещичко щеше да е по-добре от това, което знаехме в момента.
Изтребителите на вредители ни следваха на няколко крачки разстояние. Мъжът беше нисък, месест, с късо подстригана сива коса. Изглеждаше като треньор по ръгби в отпуска, но държеше преметнатата на ремък през гърба му огнепръскачка, сякаш е живо същество. Галеше я с дебелите си ръце.
Жената беше млада, на не повече от двайсет години. Рядката й руса коса бе вързана на опашка. Беше малко по-висока от мен — значи дребна. Около лицето й висяха свободни кичури. Очите й бяха широко отворени, отглеждаше внимателно високата трева. Досущ като стрелец на пост.
Надявах се, че пръстът не я сърби на спусъка. Не исках да ме изяде зомби убиец, но не исках и да ме поливат с напалм. Да изгоря жива или да ме изядат жива? А да има нещо друго в менюто?
Тревата пукаше и шумолеше като сухи есенни листа. Ако вкарахме в употреба огнепръскачките, щяхме да предизвикаме пожар. И да извадим късмет, ако се измъкнем. Но зомби може да се спре единствено с огън. Ако търсеното от нас чудовище беше зомби, а не нещо съвсем различно.
Поклатих глава и тръгнах напред. Съмненията нямаше да ни отведат доникъде. Дръж се така, сякаш знаеш какво правиш — това е главното правило в живота ми.
Сигурна съм, че сеньора Салвадор си имаше специален ритуал или жертва за откриване на гроба на зомби. Явно спазваше доста повече правила от мен самата. Разбира се, уменията й позволяваха да затваря души в гниещи трупове. Аз лично не съм мразила човек толкова, че да му сторя такова нещо. Да убивам да, но да затворя душата му и да го карам да седи и да чака, и да чувства как тялото гние… Не, това не е просто извратено, по-лошо е. Това е зло. Сеньората трябваше да бъде спряна и само смъртта би помогнала. Въздъхнах. Друг проблем — за друга нощ.