Притесняваше ме фактът, че стъпките на Долф отекват в синхрон с моите. Погледнах през рамо към двамата изтребители. Те избиваха всичко — от термити до гули, но гулите са страхливци и най-вече — мършояди. Каквото и да търсехме тук, то не закусваше мърша.
Чувствах и тримата зад гърба си. Стъпките им май бяха по-шумни от моите. Опитах се да прочистя съзнанието си и да започна с претърсването, но чувах само стъпките им. Усещах единствено страха на жената. Те ми пречеха да се концентрирам.
Спрях.
— Долф, трябва ми повече пространство!
— Това пък какво значи?
— Отдръпни се малко. Съсипваш ми концентрацията!
— Може да се озовем твърде далече, за да ти помогнем.
— Ако зомбито излезе от земята и се впие в мен… свих рамене. — Какво ще правите тогава — ще го полеете с напалм и ще ме препечете и мен, а?
— Ти каза, че единственото ни оръжие е огънят — напомни ми той.
— Така е, но ако зомбито наистина нападне някого, кажи на изтребителите да не пържат жертвата!
— Ако зомбито докопа някой от нас, не можем да използваме напалм? — уточни той.
— Бинго!
— Можеше да го споменеш по-рано.
— Току-що се сетих.
— Страхотно!
Свих рамене.
— Ще си взема бележка. Пропускът е мой. Просто се поотдръпнете и ме оставете да си върша работата! — приближих се достатъчно до него, за да прошепна: — И наблюдавай жената. Струва ми се достатъчно уплашена, за да започне да стреля по сенки!
— Те са изтребители, Анита, не са ченгета или убийци на вампири!
— Тази вечер обаче животът ни зависи от тях, така че я дръж под око, става ли?
Той кимна и погледна към двамата изтребители. Мъжът се усмихна и кимна. Момичето продължаваше да се озърта. Почти можех да подуша страха й.
Тя имаше право да се бои. Защо тогава се дразнех толкова? Защото ние с нея бяхме единствените жени наоколо и трябваше да се покажем по-добри от мъжете. По-смели, по-бързи, по-сръчни. Това е правилото при игра с големите момчета.
Закрачих сама през тревата. Изчаках, докато единственото, което започнах да чувам, беше самата трева — мека, суха, шепнеща… Като че ли се опитваше да ми каже нещо със своя стържещ, трескав глас. Трескав и уплашен. Тревата ми звучеше уплашена. Това беше глупаво. Растенията не могат да чувстват. Аз обаче мога, а цялото ми тяло беше покрито с пот. Тук ли беше? Дали тук, в тревата, се криеше в очакване тварта, която бе превърнала жив човек в порции сурово месо?
Не. Зомбитата не са достатъчно умни за такива неща, но, разбира се, това се бе оказало достатъчно хитро да се скрие от полицията. Което си е ум като за един труп. Прекалено много ум. Може и да не беше зомби, всъщност. Най-сетне бях намерила нещо, което да ме плаши повече от вампирите. Смъртта не ме тревожи чак толкова. Заради християнството и тъй нататък. Но начинът, по който умираш… Да те изядат жив. Един от трите най-непредпочитани от мен начини да си идеш от този свят.
Кой изобщо би си помислил, че мога да се страхувам от зомби от каквото и да е зомби? Колко иронично. Ще се посмея после, когато устата ми не е толкова пресъхнала, дявол го взел.
Долавяше се същото онова тихо очакване, присъщо на всички гробища. Сякаш погребаните колективно сдържат дъх в очакване, но на какво? На възкресение? Може би. Но съм се занимавала с мъртвите твърде дълго, за да вярвам точно в този отговор. Умрелите са като живите. Вършат различни неща.
Повечето хора умират и отиват в рая или в ада, и това е всичко. Но малцина, по някаква тяхна причина, не го правят. Призраци, неспокойна душа, насилие, зло или просто объркване — всичко това може да прикове един дух към земята. Не казвам, че приковава душата. Не вярвам в това, но остава да се рее все някакъв спомен за душата, естеството.
Дали очаквах от тревата да изскочи привидение и да ми се нахвърли с писъци? Не. Досега не бях виждала призрак, способен действително да причини физическа вреда. Ако предизвиква физическо нараняване, значи не е призрак; демон може би, или дух на някой магьосник — черна магия — но призраците не нараняват.
Това бе почти успокоителна мисъл.
Земята хлътна под краката ми. Спънах се и се хванах за един от надвисналите надгробни камъни. Хлътнала пръст, гроб без камък… По крака ми премина гъделичкаща вълна — намек за призрачна енергия. Отскочих назад и се тръшнах тежко на земята.
— Анита, наред ли е всичко? — подвикна Долф.
Погледнах към него и открих, че тревата напълно ме скрива от поглед.