Преборих се с желанието да извикам: „Давай, Рони!“, защото не ми прозвуча достатъчно добре. После щяхме да се поздравяваме с успеха.
— Кажи на приятелчето си да не мърда, Сеймор, иначе дърпам спусъка!
Той преглътна достатъчно шумно да го чуя.
— Не мърдай, Пит, ясно?
Пит само ни зяпаше.
— Рони, моля те, вземи пистолета на Сеймор. Благодаря!
Все още бях коленичила на чакъла, с деринджър притиснат в слабините на мъжа. Той остави Рони да му вземе оръжието, без да се дърпа. Умен човек.
— Готова съм с този, Анита — обади се детективката.
Не погледнах към нея. Тя си знаеше работата. Аз също.
— Сеймор, това е 38-ми калибър спешъл, два изстрела. Може да се зарежда с различни муниции, 22-ри, 44-ти или .357 магнум. — Това беше лъжа, нова олекотена версия не можеше да поема нищо по-едро от 38-ми, но се обзалагах, че Сеймор не може да направи разлика. — Четирийсет и четвърти или .357-ицата и може да си целунеш семейните ценности за сбогом. Ако е двайсет и втори, може и просто много много да те заболи… Както казва един мой любимец: „Чувствате ли се късметлия днес?“.
— Какво искате, да му се не види, к’во искате? Гласът му бе висок и писклив от страх.
— Кой ви нае да ни преследвате?
Той поклати глава:
— Не, човече, ще ни убие!
— Триста петдесет и седмицата магнум прави шибано големи дупки, Сеймор!
— Не й казвай нищо! — обади се Пит.
— Ако си отвори още веднъж устата, Рони, гръмни го в коляното! — наредих.
— С удоволствие! — съгласи се Рони. Чудех се дали наистина ще го стори. Чудех се дали трябваше да й казвам да го прави. По-добре да не задълбаваме.
— Говори веднага, Сеймор, иначе дърпам спусъка! — натиснах пистолета малко по-навътре. Сигурно дори само това болеше адски. Той видимо се помъчи да се надигне на пръсти.
— Божке, моля те, недей!
— Кой ви нае?
— Бруно.
— Ти си задник, Сеймор! — обади се Пит. — Той ще ни убие!
— Рони, моля те, гръмни го — казах.
— Поръча капачката на коляното, нали?
— Аха.
— А дали да не е лакътя? — поинтересува се тя.
— Ти си избери — съгласих се.
— Вие сте луди! — възкликна Сеймор.
— Аха — потвърдих. — Не го забравяй. Та какво точно ти каза Бруно?
— Каза да ви заведем в някаква сграда до Гранд, на „Уошингтън“. Каза да ви доведем и двете, но че можем да нараним русата, за да те накараме да тръгнеш.
— Я ми дай адреса — наредих.
Сеймор го продиктува. Мисля, че щеше да ми каже и тайната съставка на магическия сос, ако го бях попитала.
— Ако отидете там, Бруно ще знае, че сме ви казали — обади се Пит.
— Рони? — намекнах.
— И да ме гръмнеш, пичке, все едно. Ако идете там, или пратите полицията, ние сме мъртви.
Погледнах към Пит. Стори ми се съвсем искрен. Те бяха лоши типове, но…
— Добре де, няма да им се стоварим на главите.
— И няма да викаме ченгетата? — поинтересува се Рони.
— Не ако го направим, все едно сме ги убили на място. А не се налага да го правим, нали, Сеймор?
— Не, не!
— Колко ви плати сладкият Бруно?
— Четиристотин на глава.
— Не е било достатъчно — установих.
— Вече знам.
— Сега, Сеймор, аз ще се изправя и ще оставя топките ти там, където им е мястото. Не се доближавай повече до мен или до Рони, иначе ще кажа на Бруно, че си го предал.
— Той ще ни убие, човече. Ще ни убие бавно!
— Точно така, Сеймор. Нека просто се престорим, че всичко това изобщо не се е случвало, става ли?
Той закима трескаво.
— Теб това устройва ли те, Пит? — попитах.
— Не съм кретен. Бруно ще ни извади сърцата и ще ни ги натъпче в гърлата. Няма да проговорим — стори ми се отвратен.
Изправих се и внимателно се отдръпнах от Сеймор. Рони прикриваше Пит с беретата — чисто и стабилно. Двайсет и две калибровият бе пъхнат в ластика на шортите й.
— Махайте се оттук! — казах.
Сеймор беше пребледнял и по лицето му се стичаше ледена пот.
— Може ли да си получа пистолета? — май не беше от умните типове.
— Не ми хитрувай! — заявих.
Пит се изправи. Кръвта под носа му бе започнала да се съсирва.
— Хайде, Сеймор, да си обираме крушите!
Те тръгнаха по улицата. Сеймор се беше привел, сякаш се бореше с желанието да стисне с ръка оборудването си.
Рони изпусна дълбока въздишка и се облегна на стената. Все още стискаше пистолета в дясната си ръка. Промърмори:
— Мили Боже!
— Аха — съгласих се.
Тя пипна лицето ми там, където Сеймор ме беше ударил. Болеше. Простенах.
— Боли ли много? — поинтересува се приятелката ми.