— Но той иска да бъдеш.
— Това, че Жан-Клод иска нещо си, не означава, че ще го получи — възразих.
— Не знаеш какъв е понякога.
— Струва ми се, че знам…
Уили ме хвана за ръката. Този път не отскочих. Бях твърде заинтересувана от думите му.
— Станал е различен след смъртта на старата Господарка. Много по-силен е, отколкото го познаваш!
Е, това го подозирах и бездруго.
— Тогава защо да не му казвам, че се страхуваш от зомбита?
— Ще го използва, за да ме накаже!
Взирах се в Уили, между нас нямаше и педя разстояние.
— Искаш да кажеш, че измъчва хората, за да ги контролира?
Той кимна.
— Мамка му.
— Нали няма да му кажеш?
— Няма. Обещавам.
Вампирът ми се стори толкова облекчен, че го потупах по ръката. На допир си беше като ръка. Тялото му вече не стоеше твърдо като дърво. Защо? Не знаех, а ако попитах Уили, той сигурно също нямаше да знае. Една от загадките на… смъртта.
— Благодарско!
— Струва ми се, каза, че Жан-Клод е най-милият господар, който си имал.
— Така си е — съгласи се Уили.
Това вече беше страховито признание. Ако мъченията с помощта на най-гадните ти страхове минават за мил подход, колко по-лоша е била Николаос? По дяволите, знаех отговора на този въпрос. Тя беше откачена. Жан-Клод не проявяваше жестокост, просто за да гледа хората как страдат. За неговата жестокост си имаше причини. Което беше крачка в правилната посока все пак.
— Требе да бегам. Благодарско за помощта със зомбито! — Уили се изправи.
— Беше много смел, да знаеш — казах.
Той ми се ухили, зъбите му блеснаха в сумрака. Усмивката изчезна от лицето му, сякаш някой бе щракнал копчето.
— Не мога да си позволя да не съм!
Вампирите са до голяма степен като вълчата глутница. Слабаците или ги юркат, или ги унищожават. Не е възможно просто да те прогонят. Уили се катереше по стълбицата. Проявата на слабост би спряла този му възход — че и по-лошо. Често съм се чудила от какво се боят вампирите. Един от тях се страхуваше от зомбита. Ако не бях видяла страха в очите му, щеше да ми се стори смешно.
Комикът на сцената беше вампир. Мъртъв отскоро, с тебеширенобяла кожа и очи като пламтящи дупки в лист хартия. Венците му бяха безкръвни и оголваха кучешки зъби, на които би завидяла всяка немска овчарка. Досега не бях виждала вампир с такъв чудовищен вид. Като че ли всичките полагаха усилия да изглеждат човешки. Не и този.
Бях пропуснала реакцията на публиката към самата му поява, но сега те се смееха. И ако бях сметнала шегите със зомбито за безвкусни, тези бяха още по-лоши. На съседната маса някаква жена се кискаше толкова силно, че по бузите й се стичаха сълзи.
— Отидох в Ню Йорк, страхотен град. Нахвърли ми се банда, но ги нахапах…
Посетителите се държаха за ребрата, сякаш ги болеше.
Аз не схванах майтапа. Наистина не беше смешно! Оглеждах тълпата и открих, че всички зяпат сцената. Взираха се в изпълнителя с безпомощната целеустременост на омаяните.
Той използваше номера на ума. Бях виждала как само с концентрацията си вампирите съблазняват, заплашват, ужасяват. Но досега не бях чувала да предизвикват смях. Е, този тук насилваше зрителите да се смеят.
Това не беше най-лошата употреба на вампирски сили, която съм виждала. Поне не се опитваше да ги нарани. А и тази масова хипноза беше безвредна, временна. Но беше погрешна. Масовият контрол на съзнанието е едно от най-страховитите неща, които повечето хора не знаят, че са по силите на вампирите.
Аз знаех — и не ми хареса. Вампирът беше мъртвец отскоро и дори преди белезите на Жан-Клод не би успял да ме докосне. Съживителството дава частичен имунитет срещу вампирите. Което беше една от причините толкова често да ставаме убийци на вампири. Тъй да се каже, имаме преднина от самото начало.
Бях звъннала на Чарлз преди да дойда, но все още не го забелязвах. А не е лесно да не го видиш в тълпа, той е малко като Годзила, пресичаща Токио. Къде ли беше? И кога щеше да е готов Жан-Клод да ме приеме? Вече минаваше единадесет. Страшен номер — първо ме насилва за среща и после ме кара да го чакам. Беше такъв арогантен кучи син!
Чарлз изникна през люлеещите се врати, които водеха към кухнята. Крачеше между масите, на път към изхода. Клатеше глава и мърмореше нещо на дребния азиатец, комуто се налагаше да подтичва, за да върви наравно с него.
Махнах с ръка и Чарлз сви към мен. Вече чувах как дребният тип спори:
— Мойта кухня е много добра, чиста.
Колегата ми изръмжа нещо, което не успях да разгадая. Омаяната публика беше извън сметките. Можеше да гръмнем салют с двадесет и едно оръдия и те нямаше да трепнат. Докато не свърши вампирът-комик, те нямаше да чуят нищо друго.