— Ако така и не ти е споменал име, откъде знаеш, че не те е лъгал?
— Не би питала, ако можеше да го чуеш. Говореше така пламенно. Мрази ги. И иска рожденото си право. Парите им са негови по рождение.
— И как точно смята да се добере до богатството им? — попитах.
— Точно преди да го напусна, Харолд беше открил къде са погребани някои от предците му. Говореше за някакво съкровище. Заровено съкровище, би ли повярвала?
— В гробовете им?
— Не, но родът на баща му спечелил първото си състояние от речно пиратство. Плавали по Мисисипи и обирали хората. Гейнър се гордееше с това и се дразнеше от него. Казваше, че цялата им сган произлизали от крадци и курви. Как тогава са станали толкова високопоставени и могъщи в сравнение с него? — тя ме гледаше внимателно, докато го казваше. Може би забеляза зараждането на една идея.
— И от къде на къде гробовете на предците му ще помогнат за докопването на съкровището им?
— Казваше, че ще викне някакъв вуду жрец да ги вдигне. Ще ги накара да му предадат съкровището, което е било изгубено през вековете.
— Аха! — възкликнах аз.
— Какво? Това помогна ли ти?
Кимнах. Ролята ми в малкото планче на Гейнър вече се бе изяснила. Болезнено ясна ми беше. Единственият въпрос бе защо иска точно мен за задачата. Защо да не вземе някой с наистина гадна репутация като Доминга Салвадор? Някой, който ще му вземе парите и ще убие безрогия козел, и няма да си изгуби съня заради това. Защо аз — с моята слава на морална?
— Някога да е споменавал имена на вуду жреци?
Уанда поклати глава:
— Не, никакви имена. Винаги внимаваше с имената. Изражението ти е много странно! Как може да ти помогне това, което ти казах току-що?
— Мисля, че колкото по-малко знаеш по въпроса, толкова по-добре, нали?
Тя ме позяпа известно време, но накрая кимна.
— Предполагам.
— Има ли някакво място… — оставих изречението недовършено. Канех се да й предложа самолетен или автобусен билет за някъде. Някъде, където нямаше да може да се продава. Някъде, където щеше да оздравее.
Може би тя го прочете по лицето ми или в тишината. Разсмя се и звукът бе пищен. Нима курвите не би трябвало да се кикотят цинично?
— Май все пак си социален работник. Искаш да ме спасиш, нали?
— Толкова ужасно наивно ли е да ти предложа билет за дома или някъде другаде?
Тя кимна:
— Ужасно. А и защо ще искаш да ми помагаш? Не си мъж. Не си падаш по жени. Защо ще ми предлагаш да ме пратиш у дома?
— От чиста глупост — казах и се изправих.
— Не, не е глупаво. — Уанда ме хвана за ръката и я стисна здраво. — Но няма да е от полза. Аз съм курва. Тук поне познавам града и хората. Имам редовни клиенти… — тя ме пусна и сви рамене. — Справям се.
— С малко помощ от приятелите — допълних.
Тя се усмихна, но гримасата не беше весела:
— Курвите нямат приятели.
— Не се налага да бъдеш курва. Гейнър те е направил такава, но не е задължително да останеш…
В очите й за трети път заблестяха сълзи. Да му се не види, не беше достатъчно корава за улиците. Никой не е.
— Просто ми извикай такси, става ли? Не искам да говорим повече.
Какво можех да направя? Повиках такси. Както Уанда ме помоли, казах на шофьора, че клиентът е в инвалидна количка. Тя остави Жан-Клод да я свали по стълбите, защото аз не можех да се справя сама. Но беше съвсем скована и неподвижна в обятията му. Оставихме я на количката на тротоара.
Гледах, докато таксито не дойде да я откара. Жан-Клод стоеше до мен в златния кръг от светлина точно пред жилищната ми сграда. Топлата светлина сякаш изсмукваше цвета от кожата му.
— Трябва да те напусна, ma petite! Беше много възпитателно изживяване, но времето ми изтича.
— Отиваш да се нахраниш, нали?
— Личи ли си?
— Малко.
— Трябва да те наричам ma verite, Анита. Винаги ми казваш истината за мен.
— Това ли означава verite? Истина? — попитах.
Той кимна.
Стана ми зле. Бях нервна, сърдита, неспокойна. Бях бясна на Харолд Гейнър, задето бе превърнал Уанда в жертва. И на Уанда, задето го е допуснала. Дразнех се от себе си, защото не можех да сторя нищо по въпроса. И освен това тази нощ бях бясна на целия свят. Бях научила какво точно иска от мен Гейнър. И тази информация изобщо не ми помогна.
— Винаги ще има жертви, Анита! Хищници и плячка, така е устроен светът.
Стрелнах Жан-Клод с поглед.
— Мислех, че вече не си способен да ме четеш!
— Не мога да чета съзнанието или мислите ти, само изражението ти и това, което знам за теб.
Не исках да научавам, че Жан-Клод ме познава така добре. Толкова отблизо.
— Махай се, Жан-Клод, просто си тръгвай!
— Както желаеш, ma petite! — и изчезна просто ей така. Порив на вятъра и после — нищо.