— Последното го знаем, а останалото наистина не е от помощ.
— По-добра идея ли имаш?
— Всъщност — заявих — искам всички офицери с приблизително подходящ ръст да вървят през квартала около час. След това районът се блокира.
— И се претърсват всички барачки и гаражи — уточни Долф.
— И мазета, тесни пространства, стари хладилници… — допълних.
— Ако го намерим?
— Пържим го. Докарай насам изтребителите.
— Зомбито ще бъде ли нападателно посред бял ден? — поинтересува се полицаят.
— Ако е достатъчно притеснено, да. Това тук е ужасно агресивно.
— Без майтап! — възкликна той. — Ще ни трябват поне дузина изтребителски екипи. Градът никога няма да се навие за това. Освен това, можем да извървим прекалено широк кръг. Да си го претърсваме цял ден и пак да изтървем плячката…
— Ще се раздвижи по тъмно. Ако сме нащрек, ще го намерим тогава.
— Добре. Защо ми се струва, че няма да помогнеш с претърсването?
— Ще се върна да помагам, но Джон Бърк отговори на обаждането ми.
— Ще го водиш в моргата, а?
— Аха, навреме да се опитам да го използвам срещу Доминга Салвадор. Колко удобно! — казах.
— Добре. Искаш ли нещо от мен?
— Само достъп до моргата за нас двамата.
— Това е ясно. Наистина ли смяташ, че ще научиш нещо от Бърк?
— Няма да узная, докато не опитам — отвърнах.
Долф се усмихна.
— Старият опит от колежа, а?
— Забий едно за Гипър.
— Добре, отивай на гости в моргата и се разправяй с вуду-Джон. А ние ще обърнем целия шибан квартал с краката нагоре.
— Хубаво е да знаем, че и двамата имаме план за деня — захилих се.
— Не забравяй, че следобед трябва да навестим дома на Салвадор.
Кимнах:
— Аха, а пък тази нощ сме на лов за зомбита.
— Тази вечер слагаме край на гадорията — заяви Долф.
— Надявам се.
Той ме погледна с присвити очи:
— Нещо те притеснява в плана ни?
— Просто няма такова нещо като перфектен план. Сержантът помълча за малко и се надигна.
— Ще ми се този да е такъв.
— И на мен.
29
Моргата на Сейнт Луис е голяма сграда. Така и трябва да бъде. Тук свършва пътят на всеки, до чието смъртно легло не е стоял доктор. Да не споменаваме и за убийствата. В Сейнт Луис общата бройка е доста голяма.
По едно време идвах в моргата доста често. Да набивам на кол предполагаеми вампирски жертви, за да не могат да се вдигнат и да похапнат от сътрудниците там. След приемането на новите вампирски закони, това се смята за убийство. Трябва да изчакаш паленцето да се събуди, освен ако няма съвсем ясно завещание в смисъл, че се забранява завръщането му като вампир. В моето например, се казва да ме избавят от мъките, ако смятат, че има шанс да се върна озъбена. Да му се не види, та в завещанието си съм настояла за кремация! Не искам да се връщам и като зомби, много благодаря.
Джон Бърк си беше, какъвто го помнех. Висок, мургав, красив и смътно зловещ. Козята брадица създаваше този ефект. Извън филмите на ужасите никой не носи такива. Нали се сещате — онези филми със странните култове, дето се кланят на рогати образи.
Стори ми се, че Джон изглежда повехнал около очите и устата. Мъката влияе така на хората, дори ако естественият цвят на кожата им е тъмен. Устните му бяха свити в тънка линия, докато вървяхме през моргата. Държеше се така, сякаш го боли нещо.
— Как се справяш при зълва си? — попитах.
— Зле, много зле.
Почаках да се уточни, но той не каза нищо повече. Така че смених темата. Ако не искаше да говори за това, имаше пълното право.
Вървяхме по широк празен коридор. Достатъчно широк да караш по него три колички едновременно. Кабинката на пазача изглеждаше като противоядрен бункер, в комплект с картечниците. За в случай, че мъртвите се надигнат като един и хукнат към свободата. Досега не се е случвало тук в Сейнт Луис, но сме имали подобно изпълнение в съседство, в Канзас Сити.
Картечницата ще убие ентусиазма на всеки ходещ мъртвец. Загазваш единствено, ако са повечко. А ако се събере тълпа, смятай, че се присъединяваш към тях.
Размахах картата си пред пазача.
— Здрасти, Фред, отдавна не сме се виждали!
— Ще ми се да те пускаха да идваш тук като преди. Тази седмица имахме трима, дето възкръснаха и си отидоха вкъщи. Можеш ли да повярваш?
— Вампири?
— Че какво друго? Някой ден ще станат повече от нас!
Не знаех какво да кажа, затова си премълчах. Той вероятно беше прав.
— Тук сме да видим личните вещи на Питър Бърк. Сержант Рудолф Стор би трябвало да го е уредил.
Фред порови в малкия си тефтер.
— Аха, имате разрешение. Хванете по десния коридор, третата врата отляво. Доктор Савил ви очаква.