— Калвърт! — рязко каза чичо Артър. — Моля те. Лейди… искам да кажа Шарлот, е преживяла силен шок. Остави я малко…
— Не — тя седна и се усмихна някак пресилено и с известна уплаха.
— Не. Вие сте съвсем прав, мистър Питърсън, мистър Калвърт, или както и да се казвате. Актрисите са склонни да преувеличават емоциите си. Нищо че вече не съм актриса. — Тя отново отпи от брендито и лицето и възвърна част от цвета си. — От дълго време зная, че нещо не е наред на борда на „Шангрила“. Посещаваха ни непознати хора. Някои от екипажа бяха сменени без никаква причина. Няколко пъти ме оставяха на брега заедно с една стюардеса, а през това време „Шангрила“ предприемаше тайнствени курсове. Съпругът ми, сър Антъни, не ми казваше нищо. Той много се промени, откакто се оженихме — дори мисля, че взема наркотици. Виждах и оръжие. Щом на борда идваха непознати, мен веднага ме изпращаха в каютата. — Тя тъжно се усмихна. — Не става въпрос за ревност от страна на съпруга ми, повярвайте. През последните дни усещах, че развръзката наближава. Тази вечер вие тъкмо си тръгнахте и мен ме изпратиха в каютата ми. Излязох, но се притаих в коридора. Говореше Лаворски и го чух да казва: „Ако приятелят ви адмирал е преставител в ЮНЕСКО, Скурас, то аз съм цар Нептун. Зная кой е той и всички го знаем. Вече става твърде късно, а те знаят много. Въпросът е: или те, или ние.“ А после капитан Имри — как го мразя този човек! — каза: „В полунощ ще изпратя Куин, Жак и Крамър. В един часа те вече ще са отворили дънните клапи на яхтата.“
— Хубави приятели има съпругът ви — измърморих аз. Тя ме погледна несигурно и замислено:
— Мистър Питърсън или мистър Калвърт, а чувах, че Лаворски ви нарича и Джонсън…
— Вярно, че е объркващо — признах аз. — Калвърт, Филип Калвърт.
— Вижте какво, Филип — тя произнесе името ми по френски маниер. Не звучеше никак зле. — Ако се отнасяте толкова лекомислено, постъпвате много глупаво, защото се намирате в смъртна опасност.
— Мистър Калвърт добре съзнава опасността — кисело се обади чичо Артър, който явно не одобряваше подобно фамилиарничене между аристокрацията и простолюдието. — За съжаление не винаги се изразява правилно. Вие сте много смела жена, Шарлот. — Съвсем друго нещо беше, когато двама души със синя кръв си говорят на малки имена. — Било е ужасно рисковано да ги подслушвате. Можело е да ви пипнат.
— Пипнаха ме, сър Артър. — Усмивката й показа бръчиците около устните, но не засегна очите. — Това също е една от причините да бъда тук. Дори и без да зная за опасността, която ви заплашва, пак бих дошла. Пипна ме съпругът ми и ме заведе в каютата.
Тя немощно се изправи, обърна ни гръб и дръпна нагоре мократа си риза. Три синьо-червени резки пресичаха целия й гръб. Чичо Артър гледаше като вцепенен. Аз прекосих салона и се взрях отблизо в белезите. Бяха широки около два сантиметра и обикаляха половината от тялото й. На места имаше и малки капчици кръв. Докоснах съвсем леко единия белег. Плътта беше подута и подпухнала, явно резките бяха съвсем пресни. И съвсем истински. Тя изобщо не помръдна, а след като отстъпих, отново се обърна с лице към нас.
— Не е хубаво, нали? И на мен не ми е хубаво с тях. — И пак се усмихна по същия начин. — Мога да ви покажа и по-лошо.
— Не, не — бързо изрече чичо Артър. — Не е необходимо. Той помълча за миг и после избухна:
— Скъпа Шарлот, преживели сте ужасни неща. Това е някаква пъклена жестокост. Този човек сигурно е лишен от всичко човешко. Това е чудовище. Чудовище под въздействието на наркотици. Невероятно! — Беше се зачервил от яд, а гласът му звучеше като че ли Куин го е хванал за гърлото. — Никой не би повярвал!
— С изключение на покойната лейди Скурас — отвърна тихо тя. Сега разбирам защо преди смъртта си тя на няколко пъти постъпва в психиатрични клиники… — Тя сви рамене. — Аз обаче нямам никакво желание да минавам по нейния път. Закалката ми е по-здрава от тази на Ана Скурас. Затова събрах някои неща и избягах. — Тя кимна към малката найлонова торба с дрехи, която беше донесла, привързана на кръста си.
— Ще открият, че ви няма, и ще дойдат още преди полунощ — забелязах аз.
— Ще открият едва на сутринта, защото имам навик вечер да се заключвам в каютата си. Тази нощ я заключих отвън.
— Това е хубаво — рекох. — Само че не е хубаво да се стои с мокри дрехи. Няма смисъл да бягате, за да умрете от пневмония. В каютата ми има кърпи. А после ще ви наемем стая в хотел „Кълъмба“.
— Надявах се на по-добро решение. — Тя сви рамене почти незабележимо, но вялото униние в погледа й не ми убягна. — Това е първото място, където ще ме потърсят. В Торбей няма къде да се скрия. Ще ме открият и ще ме върнат, а съпругът ми отново ще ме затвори в каютата. Единствената ми мечта е да избягам. Вие също искате да избягате. Не можем ли да избягаме заедно? Моля ви!