— Забравих за влоговете — бавно отвърна Макдоналд — Прав сте и за другите неща. Не ме бива много по тая част. — Той погледна чичо Артър. — Знам, че това за мен е краят, сър. Но те казаха, че ще убият момчетата ми.
— Ако ни оказваш пълно съдействие — изръмжа чичо Артър, — лично ще се погрижа да си останеш полицейски сержант на Торбей докато не започнеш да се препъваш в брадата си. Кои са тези „те“?
— Виждал съм само един, на когото викат капитан Имри, и двамата митничари — Дъран и Томас. Истинското име на Дъран е Куин. На другите не зная имената. Обикновено се срещам с тях в дома си, след като се стъмни. На „Шангрила“ съм ходил само два пъти. При Имри.
— Ами сър Антъни Скурас?
— Не зная — Макдоналд безпомощно сви рамене. — Той е добър човек, сър. Наистина. Или поне така мислех. Възможно е и да е замесен. Всеки може да попадне в лоша компания. Но ми се вижда странно, сър.
— Така ли? А какво е твоето участие в тази история?
— През последните месеци в този район стават странни неща. Изчезват лодки и хора. На рибарите им разкъсват мрежите посред залива. Мистериозно се повреждат двигатели на яхти, пак в залива. Всичко това става, когато капитан Имри не желае някои лодки да ходят на известни места, когато не трябва.
— А твоята задача е да извършваш старателни разследвания без абсолютно никакъв резултат — кимна чичо Артър. — Оказваш им неоценими услуги, сержант. Никой не би заподозрял човек с твоята безупречна репутация. Имаш ли някаква идея каква е крайната им цел?
— Нямам представа. Кълна се, сър.
— Държат те в пълно неведение, така ли?
— Да, сър.
— Не се и съмнявам. Големите професионалисти действуват точно така. Дори не знаеш къде държат момчетата ти, нали?
— Не, сър.
— Откъде знаеш, че са живи?
— Преди три седмици ме заведоха на „Шангрила“. Там доведоха и синовете ми, един господ знае откъде. Изглеждаха добре.
— А ти наистина ли си толкова наивен да вярваш, че след като всичко свърши, ще ти върнат децата живи и здрави? Ами нали момчетата ще знаят кои са техните тъмничари и като му дойде времето, ще могат да свидетелствуват в съда?
— Капитан Имри каза, че ако им помагам, на децата няма да се случи нищо. Освен това каза, че само глупаците прилагат излишна жестокост.
— Значи си убеден, че няма да се стигне до убиването им?
— Убийство ли? Какво говорите, сър?
— Калвърт?
— Сър?
— Голямо уиски за сержанта.
— Да, сър.
Чичо Артър доста щедро се разпореждаше с личните ми припаси, но не поемаше разходите. Налях голямо уиски за сержанта и предчувствувайки неизбежния фалит, налях и на себе си. След десет секунди чашата на сержанта беше празна. Хванах го за ръка и го отведох в машинното отделение. След минута се върнахме обратно в салона и вече нямаше нужда да убеждаваме сержанта за второ питие. Лицето му беше побледняло.
— Вече ти казах, че днес Калвърт ходи на разузнаване с хеликоптер — общително се обърна към него чичо Артър. — Но не ти казах, че пилотът му го убиха тази вечер. Не ти казах и че през последните шейсет часа убиха и двама от най-добрите ми агенти. А сега видя и Хънслет. Все още ли вярваш, сержант, че си имаме работа с почтени закононарушители, за които няма нищо по-свято от човешкия живот?
— Какво искате да направя, сър?
Мургавите му скули бяха възвърнали цвета си, а погледът беше студен, твърд и малко отчаян.
— Заедно с Калвърт ще откарате Хънслет в твоята служба. Ще повикаш лекар да направи аутопсия, за да имаме официална причина за смъртта. За съда. За другите мъртъвци това едва ли ще е възможно. След това се качваш на лодката и отиваш на „Шангрила“. Ще кажеш на капитан Имри, че сме докарали Хънслет и онзи другия — италианеца — при тебе в полицията. Ще им кажеш още, че си ни чул да си говорим, че трябва да отидем за ехосонди, за да претърсим дъното, и за въоръжено подкрепление, и че сме щели да се върнем най-рано след два дни. Знаеш ли къде точно в пролива е прерязан телефонният кабел?