Мъчеше се да не мисли за нея, но непрекъснато си спомняше как бе изглеждала, преди да умре. Струваше му се невероятно, че е била жива едва допреди няколко часа, а вече я няма. Представяше си лицето й, докато се напрягаше да роди и гордата й усмивка след това, когато погледна малкото си момченце. Спомняше си какво му беше казала след това: „Надявам се да построиш своята катедрала“, а после: „Построй красива катедрала за мен.“ Беше го изрекла сякаш знаеше, че умира.
Докато вървеше, отново и отново се сещаше за бебето, което бе оставил върху гроба й, увито в половин наметало. Вероятно все още беше живо, освен ако някоя лисица го бе надушила вече. Щеше да умре преди разсъмване обаче. Щеше да поплаче, след това да затвори очи и животът да се изсипе от него, докато изстива в съня си.
Освен ако лисица го надушеше.
Нищо не можеше да направи Том за бебето. Трябваше му мляко, за да оцелее, а нямаше откъде да го вземе: никакви села, където да потърси дойка, никаква овца, коза или крава, от която да се вземе най-близката сходна храна. Можеше само ряпа да му даде, а тя щеше да го убие също като лисицата.
Докато нощта отстъпваше, все повече се ужасяваше от това, че е изоставил бебето. Знаеше, че подобна постъпка е съвсем обичайна — селяни с големи семейства и малки стопанства понякога оставяха новородените си да умрат на открито, а свещеникът понякога си затваряше очите. Но Том не беше такъв човек. Трябваше да го е взел и да го носи в ръцете си, докато издъхне, а после да го погребе. Нямаше полза от това, разбира се, но все пак щеше да е правилното.
Осъзна, че се е съмнало.
Изведнъж се спря.
Децата стояха смълчани и го гледаха с очакване. Бяха готови за всичко: вече нищо не бе нормално.
— Не трябваше да оставям бебето — заяви Том.
— Но ние не можем да го храним — продума Алфред. — Бездруго ще умре.
— Въпреки това не биваше да го оставям.
— Да се върнем — предложи Марта.
Строителят все пак се поколеба. Да се върне означаваше да признае, че е сгрешил, като е изоставил бебето.
Но беше истина. Беше сгрешил.
Обърна се.
— Добре. Да се върнем.
Сега всички опасности, които по-рано се бе опитвал да изключи, започнаха да изглеждат много по-вероятни. Със сигурност някоя лисица вече беше надушила бебето и го беше отмъкнала в бърлогата си. Или дори вълк. Дивите прасета бяха опасни, макар че те не ядяха месо. Ами бухалите? Бухал не можеше да отнесе бебе, но можеше да му изкълве очите…
Закрачи по-бързо, замаян от умора и глад. Марта трябваше да подтичва, за да не изостане от него, но не се оплака.
Ужасяваше го онова, което можеше да види, щом се върнеше при гроба. Хищниците бяха безмилостни и можеха да разберат кога едно живо същество е безпомощно.
Бе загубил усета си за време и нямаше представа колко са се отдалечили. Гората от двете страни му изглеждаше непозната, въпреки че току-що бе преминал през нея. Озърташе се, притеснен за мястото, където беше гробът. Огънят със сигурност не можеше да е угаснал все още — бяха го наклали силен… Оглеждаше дърветата, за да види характерните листа на конския кестен. Поеха по някакъв завой на пътя, който не помнеше и го влуди мисълта, че може вече да е подминал гроба, без да го е видял. След това му се стори, че вижда смътен оранжев блясък отпред.
Сърцето му подскочи. Забърза и присви очи. Да, беше огън. Затича. Чу Марта да проплаква зад гърба му сякаш си бе помислила, че татко й я оставя, и извика през рамо:
— Стигнахме!
Двете деца затичаха след него.
Стигна при конския кестен с разтуптяно сърце. Огънят пламтеше игриво. Ето я и струпаната купчина дърва. Ето го и зацапаното с кръв парче земя, където Агнес беше кървила до смърт. Ето го и гроба — могилка прясно изкопана пръст, под която тя сега лежеше. А върху гроба — нищо.
Том се заозърта в паника. Умът му се беше размътил. От бебето нямаше и следа. От очите му бликнаха сълзи на отчаяние. Нямаше я дори половината наметало, с което новороденото бе увито. И все пак гробът беше непокътнат — не се виждаха нито животински дири в меката пръст, нито кръв… Никакви следи, че бебето е отмъкнато…
Обзе го чувството, че не може да вижда добре. Не можеше да мисли ясно. Вече знаеше, че е направил нещо ужасно, като е оставил бебето, докато е още живо. Щом разбереше, че е мъртво, щеше да може да си отдъхне. Но то все още можеше да е живо някъде… някъде наблизо. Реши да обиколи в кръг и да потърси.
— Къде отиваш? — попита Алфред.
— Трябва да потърсим за бебето — смотолеви той, без да поглежда назад. Обиколи по края на полянката, като надничаше под храстите, все още леко замаян и отпаднал. Нищо не видя, дори и най-малка следа за посоката, в която вълкът можеше да е отнесъл сина му. Вече беше сигурен, че е било вълк. Леговището му сигурно бе наблизо.