Светослав Минков
Устрел
Щом угаснеше слънцето, Бойко Краличин оставяше работата, качваше се на мулето и се запътваше към село. Стигнеше ли пустото тревясало гробище, чиито кръстове стърчеха като оживели в мрачината, момъкът обичаше да се прекръсти и да мушне добичето, та да отмине по-скоро това свърталище на всякакви нечисти сили. Тогава той дигаше глава и се заглеждаше в месечината, която ставаше все по-жълта сред мигащите бели пламъчета на звездите.
Ала тая вечер Бойко Краличин беше капнал от умора и очите му не виждаха нищо. Пред него се извиваше безкраен път, в тревата пееха щурци, приспиваха го.
Като дойде до гробището и прекоси тясната пътека, що се губеше из нивите, мулето се спря, изпъна се на нозете си и остана така, без да мръдне. Бойко се пробуди от просъницата, мушна го веднъж, два пъти в ребрата, сетне скочи и го зашиба разсърден с тоягата. Ала в същия миг той извика и се смръзна на мястото си — дългоухото добиче стоеше вкаменено пред него. Очите му зееха посивели като издълбани дупки, из раззиналата му уста стърчеше не език, а остър камък.
— Кррр-кррр! — разнесе се из въздуха и по пътеката се завъртя вихрушка.
Бойко Краличин гледа и не знае що да мисли: от вихрушката се дига някаква жена, прелита и се вие над повалените кръстове. Тя е яхнала голяма клонеста метла и я върти като опашка. У, проклетата, каква е грозна — с дълъг нос, с разплетена коса и цяла гола от главата до петите. Ето, тя се спуща и слиза между гробовете, а лицето й се смее с изскочили зъби. И момъкът едва сега познава, че това е баба Йола вражелицата, която ходи нощем из селото да събира прилепи.
— Бабо Йоле, бабо Йоле! — извика Бойко със задавен глас, ала старата не чу вика му.
Тя се бе улисала в работа: седеше пред едно гърне и баеше. Говореше си неразбрани приказки, размахваше ръце, а под земята все пищеше нещо — да бе пиле, не бе, пиле, а пък глас като на сова. Не мина много, черен дим се дигна от гърнето, сбра се в облак, облакът се затъркаля на кълбо във въздуха, разплете се и се превърна в страшно, никога невиждано чудовище. Рогата му извити, а очите му зелени и горят като огньове.
— Добър вечер, бабо Йоле! — рече сенището, като прекрачи над гробовете. — Как си, що чиниш? Отдавна не си ме викала!
— А че все ще има два-три месеца, откак не сме се виждали, бащице! — отвърна вражелицата и падна ничком пред чудовището, като се затърчи в нозете му.
— Хайде, казвай де, що има? — извика рогатият и клекна, та улови баба Йола за косата, дигна я и я качи на рамото си.
— Ох, бащице, слушай да ти кажа: в нашето село се с навъдил здрав добитък, гледаш го — ни мре, ни болест го събаря. Обикалям нощем из кошарите, магия връзвам, сума клетви съм изрекла, ама помага ли? Да пукне, да червяса тая гад, не зная веке що да правя. Намислила съм да изпратя устрел в селото да издуши кравите и биволите. Оня ден Витаница роди, ама не упази рожбата си, пустата му кучка. Ей тука, в гроба на свекъра й лежи сега детето. Чуваш ли му писъка — некръстено го закопаха, та се е превърнало на устрел. Него искам да проводя в село, ама, бащице, жив да си ми, ще ми свалиш месечината да го закърмим с нейното мляко. Зер иначе гадината ще се бои от светлината!
— Че да ти сваля и звездите, ако е такава работата! — рече сенището, като се дигна и възнесе в облаците заедно с вражелицата.
И както беше тъмно, току изведнъж развиделя и месечината се претърколи в гробището — отначало жълта и издута като тиква, сетне мигом се преобрази в голямо огнено теле със златен белег на челото. Тоя чуден звяр разрови с нозете си земята, кръстовете, камъните, а под копитата му святкаха и се посипаха звезди.
— Дръж я, бабо Йоле, дръж я за опашката, че ще избяга!
— У, бясна, невидяла се — извика баба Йола, приближи се и задърпа с все сила опашката на месечината. А месечината се укроти и се изпъна като мъртва в тревата — из устата й кипеше пяна.
— Ха сега, дай устрела! — продума помагачът-чудотворец, като се простря в нозете на небесното добиче и улови вимето му, из което пръсна и потече тънък пламък.
Вражелицата подскочи, сви се и приклекна над мястото, където се търкаляха гърнето и метлата. Сетне се изправи и донесе една чудна птица.
„Пиу, пиу!“ — пищеше птицата, а баба Йола се кискаше и я люлееше в ръцете си:
— Бре, какъв е хубавец, ух бабиният устрелчо! — тя остави устрела до вимето на месечината и злата сила се наду с разперени криле — загълта огъня на деветте далечни небеса.
Като се насука, устрелът подхвръкна, кацна на главата на телето и изписка с човешки глас:
— Бойко-о-о, тука ли си, Бойко-оо! — и Бойко Краличин усети, че го грабна някаква виелица, та го отнесе на мегдана на селото.