Пред вратата на кабинета на Тери мъжът спря и небрежно се огледа в двете посоки. После, като се пазеше да не застане пред прозорчето на вратата, протегна ръка към дръжката. Завъртя я тихо и бавно и откри, че е заключена.
Остана известно време с ръка на дръжката, ослушвайки се за звуци отвътре. После се отдръпна и се отдалечи, без да бърза особено, в посоката, от която беше дошъл.
15:25
ВИП зоната приличаше на италианско палацо. Изящно резбовани алабастрови колони се издигаха към високия таван, изобразяващ синьо небе с бели облаци. Между колоните бълбукаха барокови фонтани. Достолепен на вид струнен квартет свиреше камерна музика в един отдалечен ъгъл.
Неколцина охранители стояха до входа. Уорн каза името си на най-близкия, който — след озадачен поглед към Уингнът — кимна и им направи знак да го последват. Уорн тръгна през просторната зала, стъпките му отекваха върху розовия мрамор. След него беше Тери, а Пул вървеше последен, въртейки любопитно глава.
Помещението завършваше с широки двойни врати, които водеха към тесен коридор, застлан с килим. По двете стени се редуваха врати, повечето от които бяха затворени. Иззад най-близката се чуваше женски глас, строг и със силен британски акцент, който възмутено протестираше:
— Тук сме вече от час. Цял час, давате ли си сметка! Ние сме гости, а не затворници. Съпругът ми е пер. Не можете да…
Гласът заглъхна зад него. После служителят от охраната спря пред една от вратите, почука и изчака да отворят. Появи се друг мъж, който му кимна и охранителят се отдалечи обратно по коридора.
— Защо се забавихте толкова? — попита мъжът на вратата.
— Разтревожихме се.
Уорн разпозна по набитата фигура, силния загар и светлата рядка коса Боб Алоко, шефа на охраната.
— Трябваше да се отбием на едно място — отвърна Андрю и влезе.
Стаята беше малка, но обзаведена с вкус. Както навсякъде в Подземието на Утопия, изкуствената светлина беше много близка до естествената, за да компенсира липсата на прозорци. Телевизор с голям екран стоеше в близкия ъгъл, включен на един от вътрешните канали на парка. Погледът на Уорн обходи останалата част от стаята и спря върху Сара Боутрайт. Тя беше коленичила до един стол и оживено разговаряше със седналия на него мъж, който беше с гръб към вратата. Когато видя Уорн, се изправи и стисна устни. Той никога не беше виждал такъв израз на лицето й.
— Какво има? — попита той, бързо пристъпвайки към нея. — Къде е Джорджия?
— Ти си жив! Слава богу! Всичко е наред, доктор Финч лично се грижи за Джорджия. Казва, че ще спи още поне час. — Тя млъкна и погледна към Алоко.
— Какво има? — повтори Уорн.
— Дрю, срещал ли си някой си Норман Пепър тази сутрин?
— Пепър — промърмори Уорн. Името му беше познато. — Пепър… Да, специалистът по орхидеите. Пътувахме заедно във въздушното влакче.
— Мъртъв е.
— Мъртъв? — изненадано повтори Уорн. — Но как?
„Вероятно е получил сърдечен удар — помисли си. — Имаше поне 25 килограма свръхтегло, а и не е свикнал с вълненията тук. Каква трагедия! Толкова се радваше, че е дошъл! Каза, че има и деца…“
— Бил е пребит до смърт.
— Какво? — Той внезапно усети как леден студ обхваща цялото му тяло.
— С тежък тъп предмет. — Гласът на Алоко изпълни малката стая. Той кимна към стола. — Този нещастен човек го открил. Влязъл в барчето за външни специалисти, за да си вземе чаша какао и попаднал на Пепър.
Мъжът, който седеше на стола, се обърна. Беше почти плешив, слаб, с тънки мустаци и дебели кръгли очила на носа. Тъй като все още беше в шок, на Уорн му трябваше известно време, за да го познае — Смайт, външния консултант по пиротехника.
— Исусе! — прошепна Андрю. Спомни си как Пепър възхваляваше парка, как потриваше ръце в нещо като сценична треска. — Защо? — попита той.
— И ние това се питаме — каза Алоко. Той се отдалечи от Смайт и останалите го последваха. — Първо, не е бил ограбен, портфейлът му си беше в джоба на сакото. Но всичко беше така пропито с кръв, че ни беше нужно известно време, за да го идентифицираме. Затова взехме значката от ревера му и по нея разбрахме.
В стаята зацари мълчание.
— И? — попита Уорн.
Алоко погледна Сара. Уорн също се обърна към нея въпросително.
— Носеше твоята значка — каза тя.