Пул се поколеба. Острият дим от куфарчето се носеше към тях и щипеше очите на Уорн. После Пул посегна към най-близкия рафт с апаратура и с мърморене изтръгна перилото му.
— Искам да залостите вратата след мен — каза той, подавайки парчето метал на Пекъм. — Не я отваряйте, докато аз не извикам да го направите. Ако не се върна до пет минути, потърсете помощ. Заедно. Не се разделяйте. — Той извади пистолета от колана си, зареди го и решително закрачи в тунела.
Уорн автоматично го последва, после спря, когато кракът му ритна нещо тежко. Погледна надолу. Беше голям сак, почти невидим под ниския рафт. Сигурно беше на мъжа с комбинезона. От отворения цип се подаваше дуло на голяма пушка.
Долови зад себе си движение и се обърна. Беше Пекъм. И той беше видял сака. Двамата мълчаливо се вторачиха в оръжието.
— По-добре да го взема — колебливо рече Уорн.
Пекъм го погледна.
— Не, по-добре аз да го взема.
— Аз пръв го видях.
— Аз съм служител на Утопия.
— Но аз съм онзи, когото се опитват да убият…
— Ей!
Двамата мъже се обърнаха. Беше Пул.
— Не пипайте нищо. Просто залостете вратата зад мен.
Той отиде до отворената врата с вдигнат пистолет, после кимна, промъкна се предпазливо навън и изчезна.
15:33
Пул пристъпи напред в мрака и се отдръпна от бледия правоъгълник светлина, който падаше зад отворената врата. Колкото и да беше мрачен Концентраторът, кубът, ограден от него, беше още по-тъмен. Той се долепи до стената. Дишаше бавно и чакаше. Светлият правоъгълник намаля, после изчезна. Пул чу дрънчене на метал, когато оттатък провряха релсата през халките.
Пристъпи няколко крачки покрай стената с готов пистолет. Не вярваше мъжът с гащеризона да има друго оръжие, но нямаше да рискува. Годините обучение се възстановяваха. Вдишваше дълбоко и продължително на серии, докато оглеждаше мрачния периметър.
Постепенно зрението му се адаптира. Намираше се в огромен куб, ограден от вътрешната стена на Концентратора. Пред него се простираше гора от метални колони, които се издигаха от основите си в бетонния под и крепяха сложна конструкция от подпори и греди. Някъде високо горе проблясваше мъничко кръгче светлина — отворът, през който спускащите се влакчета за миг слизаха под нивото на парка. Докато стоеше с гръб към стената, му се стори, че чува песни или смях, долитащи от Дървените тротоари. Оттук, в мрака, светът му се струваше невъзможно далеч — царство на мечтите, което съществува само във въображението.
Той отмести очи от слабата светлина. Точно сега мракът му беше необходим.
Започна предпазливо да се промъква край стената, приглушавайки стъпките си, изучавайки едноцветния пейзаж пред себе си. Не беше наясно защо мъжът с комбинезона беше избягал насам. Несъмнено появяването им го беше изненадало, но бе продължил да работи, докато ги наблюдаваше как се приближават. Това изискваше смелост — очевидно този хакер не беше някой кекав мухльо. Пул се чудеше кое беше толкова важно, че мъжът беше отложил дори бягството си, за да го довърши.
Но в момента това нямаше значение. Ясно беше, че този тип не се паникьосва. Неслучайно беше излязъл оттук.
Пул продължи да върви покрай стената. Ако чуеше изпукване или изпращяване, което би му заприличало на радиостанция, нямаше да има избор, освен да действа веднага. Иначе най-добре беше да се крие в сенките и да чака, докато…
Внезапно сякаш адът се изсипа върху него. Стоманените греди потрепериха, мощна звукова вълна притисна тъпанчетата му. Той приклекна и закри лицето си. Ревът беше ужасяващ. Навсякъде хвърчаха искри, писъци и доволни викове отекваха в стените, докато вагоните на влакчето се спускаха над главата му и отново се издигаха по релсите.
Постепенно се възцари тишина. Пул се изправи и застана неподвижно. Защо имаше искри? Сигурно беше някакъв специален ефект на колелата. Каквато и да беше причината, след шестдесет секунди друго влакче щеше да мине и да донесе светлина и шум. Трябваше да намери място, където да не се вижда толкова.
Той се отблъсна от стената с лакти и се промъкна напред, притичвайки от колона до колона с вдигнат пистолет. Нещо изхрущя под краката му, той изруга и бързо се върна зад предишната колона. Над главата му се спускаха гигантските двойни релси на „Машината за писъци“, които блестяха слабо.